„Мъненки“ също не изскочи от никъде. Навярно се дължеше на детинска грешка на момчето.
Реши да рискува. Майката, полусляпа от объркване и тревоги, седеше на стол с твърда облегалка в самия край на верандата. С нея разговаряха други жени. Знаеха, че съпругът й бе на път към дома. Бенджакомин приближи към нея и се опита да поднесе почитта си. Тя изглежда не го забеляза.
— Тръгвам си, госпожо. Отивам на съседната планета, но ще се върна през следващите две или три седмици. А ако трябва да ми зададете някакви неотложни въпро си, ще оставя адреса си в тукашната полиция.
Бенджакомин напусна ридаещата майка.
Излезе от тихия хотел. Получи пропуск с предимство.
Невзискателната полиция на Сънвейл не се възпротиви на неочакваното му искане за спешна изходна в крайна сметка той си имаше документи за самоличност, разполагаше и със средства, а за жителите на Сънвейл не бе характерно да се противопоставят на желанията на гостите си. Бенджакомин се качи на кораба и когато се запъти към кабината да си почине няколко часа, зад него пристъпи непознат мъж. Младееше, косата му бе разделена по средата на път, бе нисък на ръст и със сиви очи. Този мъж бе местният агент на норстрилийската тайна полиция.
Независимо, че бе толкова добре обучен крадец, Бен-жакомин не разпозна полицая. Изобщо не му бе минало през ума, че и самата библиотека бе включена в системата за безопасност и че думата „котита“, с характерния Й норстрилийски правопис, служеше като сигнал за тревога. И като я потърси в речника, той бе задействал тази тревога. Бе докоснал телта на „кльона“.
Непознатият кимна. Бенджакомин му отвърна със същото.
— Пътуващ търговец съм в очакване на следващата си сделка. Напоследък не ми върви много. Вие как се справяте?
— За мен няма значение. Не печеля пари; аз съм техник. Името ми е Ливърънт.
Бенджакомин го огледа внимателно. Човекът наистина приличаше на техник. Ръкуваха се едва-едва. Ливърънт рече:
— Ще се видим в бара по-късно. Мисля първо да си почина.
И двамата легнаха и почти не разговаряха, докато траещото само миг потреперване на планоформа не премина през целия борд. От книгите и от училище знаеха, че корабът преминаваше в двуизмерно състояние, докато, по един или друг начин, яростта на космоса се втичаше в компютрите, които пък, от своя страна, се командваха от изпълнителния капитан, управляващ кораба.
Знаеха за тези неща, но не можеха да ги почувстват. Усетиха единствено как ги жилна лека болка.
Успокоителното лекарство бе във въздуха, разпръсквано по вентилационната система на кораба. И двамата изпитаха леко опиянение.
Крадецът Бенджакомин Боузърт бе трениран да се съпротивлява на интоксикация и на объркване. Дори и най-малкият признак, че някой телепат се опитва да про-чете мислите му, щеше да се натъкне на свирепа, живо-тинска съпротива, имплантирана в подсъзнанието му още в началните години на обучението му. Боузърт обаче не бе подготвен да посрещне измамата на един тех-ник; на Гилдията на крадците в далечна Виола Сидерея никога не й бе хрумвало, че е необходимо да тренира хората си за съпротива срещу измамници. Ливърънт вече се бе свързал с Норстрилия — Норстрилия, чиито платен с пари пипала обхващаха вселената, Норстрилия, която бе вдигнала по тревога стотици хиляди светове само при мисълта за възможна злоупотреба.
Ливърънт се разбъбри.
— Бих искал да отида и по-далеч, отколкото при това пътуване. Бих искал да отида до Олимпия. На Олимпия можеш да си купиш всичко.
— Чувал съм за това — рече Боузърт. — Това е някаква странна планета на търговията, на която бизнесменът май няма много възможности, нали?
Ливърънт се засмя, смехът му бе весел и истински.
— Търговия ли? Те не търгуват. Те трампят. Те приемат откраднатите богатства на хиляди светове и ги препродават отново и отново, променят вида им, пребоядисват ги и отново ги разменят. Това им е бизнесът там. А жителите са слепи. Наистина е странен свят и единственото, което трябва да стори човек, е да иде на Олимпия и да си вземе всичко, което пожелае. Човече — рече Ливърънт, — какво ли не бих направил там само за година време! Всички — слепи, с изключение на мен и на неколцина туристи. И цялото това богатство, което хората си мислят, че са забутали някъде, половината от катастрофиралите кораби, изоставените колонии (всички те са „изчистени“ до шушка) и прас! — всичкото това отива на Олимпия.