Разхлабва вратовръзката си и се наслаждава на свежия вятър, който охлажда лицето му. Отдалечава се от входа. Гласът на пастора се чува през отворените врати. Вижда градинар, който подрязва тревата около един гроб наблизо. Хенинг решава да се разходи сред надгробните плочи. Тревата под краката му е току-що окосена, мека и зелена, а всички храсти са изрядно подрязани.
Насочва се към задния двор на църквата, където надгробните плочи са подредени като зъби. Отдавна не е ходил на гроба на Юнас, но тази мисъл изчезва в мига, в който я вижда.
Анете стои пред правоъгълната дупка в земята, където след малко ще спуснат ковчега на Хенриете Хагерюп. Дори сега носи своята раница. Хенинг решава да се приближи, а стомахът му се свива на кълбо от нерви. Наоколо няма никой друг. Анете е облечена в черна риза, черна блуза и черен пуловер.
Тя се обръща малко преди Хенинг да я достигне.
— Значи и на теб ти писна да стоиш вътре, а? — казва тя и се усмихва.
— Здравей, Анете — отговаря Хенинг, спира до нея и поглежда надолу в дупката.
— Мразя погребенията — започва тя. — По-добре е да се сбогуваш така, на гроба, преди да почне истерията.
Той кимва. Известно време двамата мълчат.
— Не очаквах да те видя тук — казва Анете и най-накрая го поглежда. — Скука?
— Не — отвръща Хенинг. — Трябваше да дойда.
— Какво имаш предвид?
Той прави още една крачка към дупката и отново поглежда вътре. Припомня си поемата на Колбейн Фалкейд15, която Vamp са превърнали в песен:
„Двадесет и три години“ — мисли си той. Хенриете Хагерюп е живяла само двадесет и три години. Чуди се дали изобщо е имала време да почувства, че е жива.
Хенинг бръква в джоба на якето си.
— Помислила си, че си се сетила за всичко — казва той и поглежда Анете в очите. Усмивката й изчезва, а крайчеца на устата й увисва надолу в тревожна гримаса. Хенинг вижда, че е изненадана от думите му. Добре, точно това е искал да постигне. Изчаква няколко секунди за драматична пауза.
— Какво?
— Отначало не можех да разбера защо изведнъж стана толкова любезна и услужлива. Закара ме до парка „Екеберг“ в най-големия порой. Тогава смъртта на Стефан още не беше публично достояние. Но ти знаеше за нея. Знаеше, защото си била последният човек, който го е видял жив. Знаеше, защото си го убедила да отнеме собствения си живот.
Тя вдига вежди.
— Какво, по дяволите, имаш…
— Страдаш от епилепсия, нали?
Анете премества тежестта си от единия крак на другия.
— Може ли да погледна в раницата ти?
— Какво? Не.
— На епилептиците често им предписват „Орфирил“. Обзалагам се, че в раницата ти има „Орфирил“ — казва Хенинг. — Или ти е свършил?
Анете не отговаря, но го поглежда така, сякаш я е наранил дълбоко.
— Таблетките „Орфирил“ изглеждат така — казва Хенинг и изважда пликче с дражета „Кнот“ от джоба на костюма си. Бърка вътре и изважда едно малко, бяло бонбонче.
— Разбрала си, че Стефан е казал на родителите си за убийството, гарантирайки дълги присъди и за двама ви. Видяла си възможност да направиш така, че Стефан да поеме цялата вина. Или това е бил планът ти още от самото начало?
— За какво, по дяволите, говориш?
— Стъпих върху едно от тези, когато открих Стефан мъртъв в леглото си — казва Хенинг и й показва дражетата. — Когато хапчета „Орфирил“ се смесят с алкохол, се получава смъртоносен коктейл. Но само Стефан е глътнал хапчета „Орфирил“, нали? Ти си глътнала една шепа дражета „Кнот“. Хммм, вкусно. Нали обичаш да ги ядеш всичките наведнъж? Единственият проблем е, че понякога дражетата падат от пликчето или от ръката ти, когато се опитваш да пъхнеш в устата си цяла шепа.
Анете клати глава и вдига ръце.
— Не разбирам за какво говориш. Тръгвам си.