Анете продължава да го пронизва с поглед. Хенинг се обръща и вижда, че опечалените вече излизат от църквата.
— Както каза, Анете, истерията всеки момент ще започне.
Тя се смее на забележката му.
— Уау — казва Анете, клатейки глава. Отново се приближава до него. Взима дражето от ръката му и го хвърля в устата си. — Знаеш ли кой ме научи, че са най-вкусни, когато ги дъвчеш наведнъж? — Анете демонстративно схрусква бонбончето. — Сигурна съм, че ще откриеш, след като си толкова умен — казва тя, без да чака отговор. Дълго време го гледа. След това се усмихва и минава покрай него. Насочва се към погребалното шествие. Хенинг я проследява с поглед. Анете крачи по тревата, минава покрай опечалените и кимва на неколцина познати, но не се присъединява към шествието. Вместо това продължава нататък, бавно и спокойно. Сякаш няма никакви грижи.
„Може и да е права“ — мисли си Хенинг. Вече не я вижда, а гробището се изпълва с хора, облечени в черни дрехи. Може би никога няма да могат да докажат, че е виновна за смъртта на двама души. Защото не си е признала, нито днес, нито вчера в палатката в парка „Екеберг“, а доказателствата срещу нея са косвени.
Ярле Хьогсет обича да казва: „Полицаите рядко получават престъпления в кутии, завързани с панделки.“ Понякога нещата са ясни: доказателствата са неоспорими, извършителят си признава или спонтанно, или заради натрупалите се срещу него доказателства, а понякога на процеса версията на обвинението е много по-логична, отколкото обясненията на обвиняемия. Така стоят нещата и те завинаги ще останат същите.
Но Хенинг не изпитва никакви колебания. Той е видял истината в ледените очи на Анете. А по време на едно разследване могат да се случат много неща. Могат да бъдат открити нови доказателства. Да се появят нови свидетели, които да дадат показания, инкриминиращи Анете. Тя ще трябва да отговаря на много въпроси, а е трудно всеки път да отговаряш едно и също, особено ако въпросите са сложни, независимо колко си умен.
Хенинг остава в двора на църквата за погребението. Не вдига глава и не обръща внимание на това, което говори пастора. Слуша единствено тогава, когато пеят:
Хенинг стиска зъби и преглъща лошите спомени и болката, въпреки че постоянно вижда Юнас в мислите си. Чувства, че най-накрая може да се сбогува с него. Досега не е бил готов за това. Тогава не е успял да го направи, защото не е могъл, не е искал да приеме, че Юнас никога повече няма да го събуди рано сутрин, още преди слънцето да е изгряло, никога повече няма да се гушка, гушка, гушка в него, докато не започнат детските сериали по телевизията.
„Трудно ми е да съм благодарен за това, което имах — мисли си той. — Трудно ми е да си спомням всеки ден, всеки миг, вместо да оплаквам това, което никога няма да бъде. Но ако успея да се убедя, че шестте години, прекарани с Юнас, са най-добрите години в живота ми, това е едно добро начало.“
Не е кой знае какво, но е едно добро начало.
Не изказва съболезнованията си, след като спускат лодката на Хенриете шест фута под земята. Знае, че няма да може да го направи, че няма да може да се срещне с родителите и роднините й, без да се постави на тяхно място. Не иска да сдържа мъката си, защото има нужда от нея. Но не тук. Не сега.
И за това ще дойде време.
„Само един ден, само един миг. Докато аз, Юнас, дойда при теб.“
73
Когато се връща вкъщи, Хенинг чува силна музика, идваща от апартамента на горния етаж. Той спира пред входната си врата. Арне Халдис слуша опера. Хенинг веднага разпознава арията. „Несун Дорма“ от „Турандот“ на Пучини. Любимата му ария. Могъщият глас на Лучано Павароти изпълва стълбището:
„Арне Халдис е многостранно развит мъж“ — мисли си Хенинг. Или пък е първокласен простак, който използва опера и поезия, за да сваля жени. Сигурно затова Гюнар Гома го харесва толкова много.