— Мамо? — прошепва той. Съмнява се, че гласът му се чува на фона на какофонията, която го заобикаля, но Хенинг чува дишането й, или по-точно опитите й да си поеме дъх.
Нищо лошо не се е случило. Той чува, че е бясна — без да казва каквото и да било. Това е странното при нея. Може да изнесе цяла лекция, без да произнесе нито една дума. Един поглед, една въздишка, едно изсумтяване или просто едно движение на главата може да е достатъчно. Кристине Юл разполага с цял арсенал от чувства и мнения, които завинаги ще си останат неизречени. Тя е досущ като Стрекен — героя от онзи детски сериал, чийто цвят се променя в зависимост от настроението му.
На него все му се случват лоши неща.
— Там ли си? — продължава Хенинг.
Изсумтяване.
Точно така.
— Как си, мамо? — пита той и веднага осъзнава колко безсмислен е въпросът му.
— Защо ми звъниш? — изсумтява тя.
— Просто исках да…
— Свърши ми млякото.
— Ъ…
— И цигарите.
Не знае защо я чака да му каже, че трябва да отиде до магазина за алкохол, защото никога не го прави. Просто оставя неизречения въпрос да виси във въздуха, като невидим мост между неговия телефон и нейния, сякаш тя очаква синът й да разбере, без да има нужда да му казва. И той разбира. Може би това е причината.
— Ок — казва той. — Скоро ще ти дойда на гости. Не знам дали ще успея днес, защото имам много работа, но ще е скоро. И още нещо, мамо. Не отваряй вратата на непознати хора. Ок?
— Защо ще отварям вратата? Никой не ми идва на гости.
— Но ако някой позвъни на вратата и не съм нито аз, нито Трине, не отваряй.
— И двамата имате ключове.
— Да, но ти…
— И ми трябва ново списание.
— Аз…
— И захар. Свърши ми захарта.
— Ок. Ще се видим скоро.
Затваря.
46
Захирулах Хасан Минтроза вечеря. Днес, точно както вчера, яде пиле „Бириани“ с чапати12, но то няма вкуса на пиле, приготвено в Карачи. Винаги е така. Хасан не знае защо — съставките са същите, всеки ден има доставки от Пакистан, а ястието е сготвено в Норвегия, но от пакистанци. Може би е нещо, свързано с приборите, температурата на въздуха, влажността или любовта, с която е приготвена храната?
Хасан си спомня как Джули, най-красивата любовница, която някога е имал, една вечер е решила да го изненада, като му сготви пакистанско агнешко с ориз и ментов сос. Взела е рецептата от едно норвежко готварско предаване. Дори се е опитала да му опече хляб наан.
Получило се е добро на вкус, но това е всичко. Истинският хляб наан трябва да се изпече във фурна „Тандури“, като се държи вътре не повече от петнадесет-двадесет секунди. В агнешкото има твърде много кориандър и джинджифил и недостатъчно червен пипер.
Скъсва с нея един месец по-късно. Оттогава не позволява на любовниците си да му готвят. Те знаят какво очаква от тях и Хасан не плаща наемите им, за да му сервират вечеря.
Всички готвачи в Пакистан са мъже. Жените не стават за тази работа. Просто така стоят нещата.
Хасан гледа епизод на „Макгайвър“, когато мобилният телефон до чинията му започва да вибрира. Той поглъща голяма хапка пиле, може би твърде голяма, и я прокарва с малко кола, преди да вдигне телефона. Но когато казва „Да?“, в гърлото му все още има храна.
— Мохамед се обажда. Открихме го.
Хасан отново преглъща.
— Добре. Къде е?
Още кола.
— Ходи по улицата. В момента е на „Грьонландслейрет“. Искаш ли веднага да го очистим?
Хасан набучва малко пилешко на вилицата си.
— Посред бял ден? Ти тъп ли си или какво? И без това привличаме твърде много внимание.
— Ок.
Хасан пъха месото в устата си и започва да дъвче.
— Между другото, искам да поговоря с него, преди да умре. Искам да разбера как е получил онези ужасни белези — казва той, дъвчейки. Оставя вилицата на масата и бърше устата си.
— Ок.
— Искам да знам къде ще прекара остатъка от деня. Не прави нищо, преди да говориш с мен.
— Ок.
— И изпрати коли пред работата и апартамента му.
— Добре, шефе.
Хасан затваря и довършва вечерята си. Утре със сигурност няма да яде пиле „Бириани“. Не, може би кебап от кралски скариди, печени на грил, с лук и чушки. Да. Кралски скариди. Кралско блюдо, достойно за един крал.