Защото неговата представа за смъртта не бе по-различна от представата на животното — нито за смъртта на човека в краката му, нито за смъртта на тъмничния управител по-късно, нито за собствената му смърт. Поваленият предмет пред него бе просто нещо, което никога повече няма да ходи, да говори, да яде, и затуй не представляваше източник на добро и зло за никого; във всеки случай добрина и облага не можеше да донесе никому. Той не притежаваше усещане за загуба, за необратим край. Съжаляваше за случилото се и това беше всичко. Според мен той не съзнаваше, че падналият в краката му труп ще довлече възмездие, което някой трябва да плати. Защото той нито за момент не отрече, че е извършил убийство, макар отрицанието да не би му помогнало с нищо, понеже двамата приятели на мъртвия свидетелстваха срещу него. Ала той и без това призна деянието си, въпреки че изобщо не бе способен да обясни как е станало, за какво са се карали, нито пък по-късно (както вече казах) — къде е извършено убийството и кой е убитият, като в даден момент дори заяви (както също казах), че неговата жертва е човек, който по същото време се намираше в тълпата, изпроводила го в кантората на мировия съдия. Просто той непрекъснато се стремеше да изрази онова, което се бе таило в него цели двайсет и пет години и от което едва сега бе открил възможност (или навярно думи) да се освободи, така както пет години по-късно на ешафода му бе съдено най-сетне да го каже (или това бе нещо друго), да установи най на края онази връзка с прастарата, плодовита, реална, страдаща земя, за която копнееше, ала не бе в състояние да изрази копнежа си по-рано, защото едва в сетния час му бе казано как да стори това. Опита се да обясни това на помощник-шерифа, който го арестува, на мировия съдия, завел процеса срещу него; стоеше изправен в съдебната зала с онова изражение на лицето, което придобива човек, когато очаква сгода да заговори, и щом чу в обвинителния акт да се споменава: … срещу спокойствието и достойнството на суверенния щат Мисисипи гореспоменатият Мънк Одълтроп действа съзнателно, злонамерено и предумишлено — прекъсна четеца с глас остър и висок, чийто отекващ звук остави върху лика му същото изражение на недоумение и изненада, появило се и върху лицата на всички нас:
— Името ми не е Мънк, а Стоунуол Джаксън2 Одълтроп.
Разбирате ли? Ако това беше вярно, нямаше откъде да бе чул името Одълтроп в течение на, кажи-речи, двайсет години от смъртта на баба си (ако изобщо онази старица му е била баба), а пък, от друга страна, не можеше да си спомни при какви обстоятелства е извършил убийство само преди месец. Невъзможно бе да го измисли това име. Също нямаше начин да знае кой е Стоунуол Джаксън, та да се кръсти така. На училище бе ходил всичко на всичко една година. Несъмнено пратил го бе старият Фрейзър, ала той не се задържал на училищната скамейка. Навярно дори първокласният материал, преподаван в провинциално училище, е бил свръх силите му. Това той разказа на вуйчо ми, когато стана въпрос за помилването му. Не си спомняше кога е бил ученик, нито къде се е намирало училището, нито защо е напуснал. Че е ходил на училище, помнеше просто защото му харесвало. От училищния живот единствено пазеше спомена как всички в клас четели заедно на глас. Не знаеше какво са чели, понеже нямал представа какво пише в книгата — сега дори името си не можеше да напише. Но каза, че било приятно да държи книгата, да слуша хоровия глас на съучениците си и същевременно да чувства (поясни, че не можел да го чува) своя глас наред с другите посредством бръмченето в гърлото си, тъй се изрази. Така или иначе изобщо нямаше откъде да е чул името Стоунуол Джаксън. И въпреки това той го знаеше, наследено от земята, от пръстта, предадено му чрез съдбата на себеугнетените люде, чрез нещо от горчивата гордост и коравата непобедимост на земята, на мъжете и жените, които я тъпчат и почиват в нея.
Осъдиха го на доживотен затвор. Процесът бе един от най-кратките, провеждан някога в нашата околия, защото, както казах, нямаше кой да тъжи за убития и никой, с изключение на моя вуйчо Гейвин, изглежда, не се интересуваше от Мънк. Дотогава той никога не бе се возил на влак. Качи се, хванат с белезници за ръката на помощник-шерифа, с багаж от два нови работни комбинезона, които някой, навярно суверенният щат, чието спокойствие и достойнство бе нарушил, бе му дал, и още нова-новеничка, съвсем запазена имитация на панамена шапка с пъстра лента (беше едва първи юни и той бе прекарал подследствен в затвора всичко месец и половина), която си бе купил същата седмица преди съдбоносната съботна нощ. Позволиха му да заеме място до прозореца, седна, обърнал към нас безформеното си, подпухнало, глуповато лице, и замаха с пръсти за сбогом, издал свободната си ръка навън, после влакът потегли, набра плавно скорост, огромен и мръсен затрака нататък, като отнесе от погледа ни Мънк, запечатан херметически в стоманеното му туловище, и остави у нас чувство на безвъзвратност — по-силно, отколкото ако бяхме видели как вратите на затвора хлопват след него, за да не се отворят до края на живота му — това лице, загледано назад към нас, напрягащо се да ни зърне, бледо и дребно зад оцапаното стъкло, и пак с онзи израз въпросителен, ала без тревога, очакващ, кротък и сериозен. Пет години по-късно единият от другарите на убития в онази съботна нощ, на смъртен одър от пневмония и уиски, призна, че той бил стрелял, сетне тикнал пистолета в ръката на Мънк и му рекъл да погледне какво е направил.
2
Томас Джаксън (1824–1863) по прякор „Стоунуол“ — генерал от Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.