Най-после бе съобщено, че корабът ще отплава непременно по някое време на следния ден. Затова на следната сутрин ние с Куийкуег станахме много рано.
Глава 21
На кораба
Когато приближихме кея, часът беше почти шест, но сивият мъглив ден не бе настъпил още.
— Струва ми се, че някакви моряци тичат нататък — казах на Куийкуег. — Не са сенки; предполагам, че ще отплаваме, щом се съмне; да вървим!
— Чакай! — обади се един глас, чийто собственик приближи в същото време изотзад, сложи ръце на раменете ни, промъкна се между нас и се наведе напред в утринния здрач, като надничаше странно към Куийкуег и към мене.
Беше Илия.
— Към кораба ли?
— Махай се — казах аз.
— Слушай — обади се и Куийкуег, като се разтърси, — върви си по пътя.
— Няма да заминете, значи?
— Напротив — казах аз, — но какво ти влиза в работа? Знаеш ли, мистър Илия, започваш да ставаш нахален.
— Не, не, не; не виждам да е така — каза Илия, местейки бавно и учудено очи от Куийкуег към мене, с наистина неописуем поглед.
— Илия — казах аз, — приятелят ми и аз ще ти бъдем признателни, ако си отидеш. Заминаваме за Индийския и Тихия океан и предпочитаме да не се бавим.
— Заминавате ли! И ще се върнете преди закуска?
— Мръднал е, Куийкуег — казах аз. — Да вървим.
— Хей! — викна спрелият Илия, когато се отдалечихме на няколко крачки.
— Не му обръщай внимание, Куийкуег — казах аз. — Да вървим.
Но той се прокрадна отново до нас, сложи внезапно ръка на рамото ми и каза:
— Видяхте ли някакви хора да отиват преди малко към кораба?
Смаян от този ясен и смислен въпрос, отвърнах:
— Да, видях, струва ми се, четири-пет души; но не съм сигурен, защото беше много тъмно.
— Много тъмно, много тъмно — каза Илия. — Сбогом.
Отделихме се отново от него; но той пак тръгна безшумно след нас, пак сложи ръка на рамото ми и каза:
— Вижте дали ще ги намерите!
— Кого да намерим?
— Сбогом! Сбогом! — отвърна той, като се отдалечи. — О, щях да ви предупредя за… Но нищо, нищо… все едно, това си е домашна работа… Голям студ тая заран, нали? Сбогом. Предполагам, че няма да ви видя скоро; но ще се видим на Страшния съд.
С тия несвързани приказки той си тръгна, като ме остави безкрайно учуден от неговата умопобъркана безочливост.
На борда на „Пекод“ владееше пълна тишина, никой не се виждаше и чуваше. Входът към капитанската каюта беше заключен отвътре; всички люкове бяха спуснати и затрупани с макари и въжета. Когато стигнахме до фалшборда, намерихме вратата на люка отворена. Като видяхме светлинка, слязохме долу, където намерихме само един стар моряк, загърнат в дрипава дебела куртка. Прострял се бе на два сандъка, сложил лице върху скръстените си ръце. Потънал беше в дълбок сън.
— Къде ли са отишли, Куийкуег, ония моряци, които видяхме? — казах аз, поглеждайки недоверчиво спящия. Но, изглежда, Куийкуег не бе забелязал на кея това, за което му споменах; и аз бих могъл да допусна, че е било моя зрителна измама, да не беше необяснимият в такъв случай въпрос на Илия. Но отмахнах мисълта и като погледнах отново спящия, казах шеговито на Куийкуег, че не ще е зле може би да побдим край това тяло, и му обясних как да се настани. Той опипа задника на спящия, като че искаше да провери дали е достатъчно мек; после, без да му мисли много-много, седна върху му.
— Господи, Куийкуег! Не сядай там! — казах аз.
— О, много хубава седалка — каза Куийкуег; — по нашенски, няма да му натъртя лице.
— Лице ли? — казах аз. — Лице ли наричаш това нещо? Много добродушно изражение има то в такъв случай; но я виж колко тежко диша тоя човек, просто се запъхтява; ставай, Куийкуег; ти си тежък, ще смажеш лицето на нещастника. Ставай, Куийкуег! Той ще те хвърли ей сега. Чудно, чене се събужда още.
Куийкуег се премести точно пред главата на спящия и запали томахавката си. Аз седнах до краката. Подавахме си лулата над заспалия. Докато пушехме, Куийкуег ми разказа с изкълчения си говор, че тъй като в родината му липсвали каквито и да е столове и дивани, кралят, главатарите и изобщо големците имали обичай да угояват хора от простолюдието, та да им служат за сядане; за удобно мебелиране на къщата по този начин било достатъчно да купиш десетина лентяи и да ги наредиш покрай стената между прозорците или в нишите. Освен това този начин бил много удобен при излети; много по-добър от градинските столове, които се сгъват и превръщат в туристически бастуни; щом стане нужда, главатарят повиква прислужника си и го накарва да се превърне в пейка под някое сенчесто дърво, понякога във влажна, блатиста местност.