През това време капитан Фалек, който се разпореждаше в другия край на кораба, ревеше и ругаеше при кърмата. Струваше ми се, че ще потопи кораба, преди да вдигнат котва; неволно спрях да въртя макарата и казах на Куийкуег да стори същото, а в това време си мислех какви ли опасности ни чакат, щом тръгваме с такъв дяволски лоцман. Но тъкмо се утешавах с мисълта, че благочестивият Вилдад може да ни спаси, при все че именно той бе измислил седемстотин седемдесет и седмия ми дял, когато усетих, че някой ме ритна отзад и като се обърнах, видях с ужас капитан Фалек, който току-що отдръпваше крака си. Това беше първият ритник, който получавах.
— Така ли вдигат котва в търговските кораби? — изрева той. — Рипай, овча главо! Рипай и си пребий гръбнака! Защо не рипате и двамата, питам ви… рипай, Куохаг! Рипни ти там с червената брада; и ти, шотландска шапко; и ти със зелените панталони. Рипайте всички, докато ви изскочат очите!
С тия думи той тръгна покрай рудана, като не се стесняваше от време на време да пуска в действие крака си, докато невъзмутимият Вилдад ръководеше всичко с псалмопение. Трябва да е пийнал тази сутрин капитан Фалек, казах си аз.
Най-после котвата бе вдигната, платната също и ние се плъзнахме към открито море. Беше кратък, студен коледен ден; и докато краткият северен ден се сливаше с нощта, ние се озовахме сред ветровития океан, чиито смразяващи струи ни сковаха в лед като в лъскава броня. Дългите редици зъбери на фалшборда заблестяха на лунната светлина; а от носа на кораба увиснаха огромни извити ледени висулки, като белите зъби на грамаден слон.
Дългият Вилдад ръководеше като лоцман първата смяна и при всяко дълбоко гмурване на стария кораб в зелените морски води, които го обливаха със скреж, сред рева на вятъра и скърцането на въжетата се чуваше гръмкият му глас:
Никога тези нежни слова не ми бяха звучали по-нежно. Те бяха изпълнени с надежда и живот. Въпреки студената зимна нощ в бурния Атлантик, въпреки мокрите ми крака и още по-мокра куртка все пак ми се струваше, че ни очакват приятни пристанища и вечнозелени ливади и просеки, където поникналата напролет трева остава неотъпкана и неувехнала досред лято.
Стигнахме най-после в открито море, където нямахме нужда от двамата лоцмани. Голямата платноходка, която ни придружаваше, започна да се изравнява с нас.
Интересно и забавно беше да се види как този миг се отразява на Фалек и Вилдад; особено на капитан Вилдад. Това заминаване беше все пак неприятно: неприятно беше да изоставиш окончателно кораб, тръгнал на такова дълго и опасно пътешествие — отвъд двата бурни Кейпа; кораб, в който бяха вложени няколко хиляди с труд спечелени долара; кораб, с който заминаваше като капитан един стар другар, почти твой връстник, потеглил отново срещу всички ужаси на безмилостната паст; неприятно беше да кажеш сбогом на нещо преизпълнено за тебе с най-разнообразни интереси… И клетият стар Вилдад дълго се помайваше; мина неспокойно по палубата; изтича в каютата долу да се сбогува още веднъж; качи се отново, загледа по посока на вятъра, погледна откритото безбрежно море, преградено само от далечните, невидими източни материци; погледна към сушата; погледна нагоре; погледна надясно и наляво; погледна навсякъде и никъде; най-после, след като нави машинално едно въже около шпиля, сграбчи конвулсивно ръката на дебелия Фалек, вдигна един фенер и погледна за миг Фалек храбро в лицето, сякаш искаше да каже: „Все пак, приятелю Фалек, мога да понеса това; да, мога.“
Фалек се държа по-философски; но въпреки всичката му философия, когато фенерът го доближи съвсем, в окото му светна сълза. И той изтича неведнъж до каютата и обратно — ту да каже нещо долу, ту да поприказва със Старбък, първия помощник-капитан.
Най-после хвърли последен поглед наоколо и се обърна към другаря си.
— Капитан Вилдад… хайде, събрате, трябва да си вървим. Подкрепете там главната рея! Хей, лодката! Почакай да се приближи съвсем! Внимателно, внимателно!… Хайде, Вилдад… сбогувай се. Добра сполука, Старбък… добра сполука, мистър Стъб… добра сполука, мистър Фласк… Сбогом и добра сполука на всички… А след три години на тоя ден ще ви чакам с топла вечеря в Нантъкит. Ура, и на път!
— Господ да ви благослови и пази, хора! — промълви почти неразбрано старият Вилдад. — Надявам се, че ще имате хубаво време, та капитан Ахав да може скоро да се качи при вас… За него трябва само хубаво слънце, а пък из тропиците, където отивате, слънце, колкото искате. Пазете се при лова, момчета. А вие, харпунери, не разбивайте без нужда лодките; хубавите бели кедрови греди поскъпнаха с цели три процента тази година. Не забравяйте и да се молите. Мистър Старбък, внимавайте дърводелецът да не прахосва резервните греди. Ах, иглите за корабните платна са в зеления шкаф! Не се впускайте на лов в празник, хора! Но и не пропускайте благоприятен случай, ако се появи тогава, защото ще е все едно да отхвърляте Божия дар. Погледнете бурето с меласа, мистър Стъб; мисля, че таеше малко. Ако спрете на островите, мистър Фласк, пазете да не блудстват. Сбогом, сбогом! Не дръжте дълго сиренето в трюма, мистър Старбък; ще се развали. Внимавайте и за маслото… по двадесет цента фунта го платихме и мислете му, ако…