— Мила, миличка! Ти, мъничка частица от небесната дъга, дошла при мене с някой слънчев лъч! Ти, за която бог създаде семките на слънчогледа! Прости ми, кадо, кадънке моя, не ми се сърди! Не се сърди на твоя ревнив и лош мъж. Вярвай, моя малка пъстрокрилке, страдам ужасно, че те обидих, но това е от любов, от ревност. О, ако зная, че ти няма да ми простиш, аз сам ще се предам в ноктите на сокола!
— Прощавам, прощавам, прощавам ти, мили! О, не говори така! Твоята мъничка кадънка знае, че ти си глупав, и ти прощава.
Тия истории се повтаряха всеки час.
Като ги чуваше кукувицата, която беше птица учена и върла защитница на свободната любов, казваше им право в очите:
— Фю — нещастници, вашата глупава любов ме отвращава!
— Ами ти? Ти, която подлъгваш чуждите мъже с користна цел и подвеждаш жените им! — изкрещяваше към нея сойката с предран от ненавист глас.
Кукувицата се изсмиваше пренебрежително и хвръкваше с думите:
— Предразсъдъци, предразсъдъци!
— Amour! Amour! — казваше по френски гълъбът от своето старо дърво, и пак потъваше в размишление.
Тук често идеше и един черен кълвач, педант до костите. Той минаваше за учен. Беше доктор на философията, държеше речи по естетика, мразеше врабеца и говореше вдъхновено за славеите, по чиито дървета събираше мравки. Своята дълбока наука и всичките си знания той беше добил от безчислените писмена, които времето чертае по корите на старите дървета и по йероглифите, които хората дращят по сивите обвивки на каваците.
Врабецът го не уважаваше, наричаше го лъжец, буквоядец и шарлатанин. Другите птички му се бояха, но не го обичаха заради надменността му и злодумството му.
Понеже кълвачът един път каза чувствителни комплименти на кадънката за нейната хубост, тя почна да кокетничи с него и поиска да взима частни уроци по теория на поезията и по естетика.
Врабецът умря от мъка, като се научи. Той срещна мъжа на кадънката, и какви не думи му каза.
Но благоверният съпруг мразеше врабеца, знайно по какви причини, и не повярва на интригите му.
Врабецът се хвана на работа.
Една ранна сутрин той дойде тук, поздрави любезно червеношийката и кацна при нея, без да погледне кадънката, която разглеждаше едно начертано сърце върху бялата кора на близката бреза.
— Благодаря, благодаря за вниманието, — обърна се към него тя с прикрита ревност и с обидено до болка сърце.
— Извинете, — каза врабецът, — боях се да не ви отвлека вниманието от науката. Чухте ли, вашият професор е отворил в гората училище за младите славейчета — учи ги как да римуват.
— Да, аз чух за това от самия него. Какво добро дело!
— Той също мисли да отвори и училище за любов, — каза врабецът, — но му липсва още практика.
Думите удариха кадънката право в сърцето. Тя се качи на една вейка и заплака.
А врабецът отвори разговор със срамежливата червеношийка.
— Вие, — каза й той, — изглеждате влюбена. Постоянно тъжна, постоянно самичка и замислена.
— Всеки сам знае тайните на сърцето си, — каза мъдро червеношийката.
— Но сѐ пак вие сте влюбени.
— В един хубав господин, който не иска и да ме знае.
— Той, може би, мисли за вас повече, отколкото предполагате, — каза врабецът и се приближи до треперящата от любов червеношийка.
Тогава кадънката хвръкна от своята вейка и кацна наблизо срещу тях, за да им попречи. Тя беше готова да откъсне с малките си крачка главата на червеношийката, да оскубе червените пера от шията й и да ги пусне в калта, но се въздържа.
Възприемчивото сърце на врабеца усети всичко това. Той се поклони на червеношийката, каза й довиждане и отлетя в гората.
Скоро малката кадънка обидена и готова на отчаяни сцени хвръкна по дирите му.
Червеношийката, в чиито гърди угаснаха наново мимолетните надежди, остана пак самичка и тихо запя една тъжна песен. Тъжна песен за краткостта на щастието, за нетрайността на любовта, за жестокостта на пролетта.
Беше ясно и хубаво утро. В ливадите свиреха щурци. Пеперуди се гонеха по цветята. Над реката се оглеждаха тревите. Тишина и слънце. Славеите пееха утринни песни на своите мили. Косът и косойката славословеха слънцето от върха на брезите. Бог благославяше започващия ден за нова любов. Пукълът отваряше червеното си око в ливадите и бели маргаритки си говореха за нежните ръце на влюбени момичета.
В китката пристигна съпругът на кадънката и не я намери в гнездото си. Той попита косовете, не виждат ли я някъде там от високото. Те не отговориха нищо, защото името на падналата кадънка обиждаше благонравието им. Тогава той се качи на върха на кавака и дълго я вика:
— Кадо, кадънке, де си, миличка?