Хилядата заминаха за Сицилия, преминаха Фаро и Волтурно и с това работите на Италия не се влошиха.
„Вие трябва да провъзгласите републиката!“ — крещяха и все още крещят мацинианците78, сякаш тези учени хора, свикнали да дават на света закони от писалищните си маси, познаваха моралното и материалното състояние на народите по-добре от нас, които имахме щастието да ги командуваме и водим към победата.
Че монархиите, както и поповете, доказват всеки ден, че нищо добро не може да се очаква от тях, е очевидно; но да се твърди, че трябвало да се провъзгласи републиката от Палермо до Неапол през 1860 г., това е погрешно! И онези, които искат да убедят другите в противното, го правят поради партийна омраза, каквато са проявявали от 1848 г. насам при всеки случай, а не че са убедени в това, което твърдят.
Имахме ветото на монархията през 1860 г., имахме го и през 1862 г. Да се катурне папството, смятам, струваше, ако не повече, то поне толкова, колкото да се катурне Бурбонът. И през 1862 г. червеноризците си бяха поставили за цел да съборят папството (безспорно - най-свирепия и настървен враг на Италия) и да завоюват естествената ни столица, без да имат друга цел и амбиция, освен тази - да сторят добро на отечеството.
Мисията беше свята, условията бяха същите и благородната Сицилия, с изключение на някои, които бяха седнали удобно на трапезата, приготвена от нас през 1860 г., отвърна с обичайния си устрем на зова ни „Рим или смърт“, който ние отправихме в Марсала.
Тук трябва да повторя онова, което вече съм казвал друг път; ако Италия имаше два града като Палермо, ние щяхме да достигнем Рим необезпокоявани.
Уважаваният мъченик на Шпилберг79, Палавичини управляваше Палермо. Естествено на мен не ми се искаше да причинявам каквато и да било неприятност на стария си приятел. Обаче бях убеден, че е грешка „да оставим да действува този, комуто се пада“, уверен, че не би се направил никакъв опит, ако липсваше тласъка на тези, които не искаха да останат безполезно растение.
Затуй и ние отправихме призива „Рим или смърт“ в Марсала. И след това моите храбреци се събраха във Фикуца, имение на няколко мили от Палермо, дето се яви една отборна дружина от младежа от Палермо и по-късно от областите.
Корао, смелият другар на Розалино Пило, и други уважавани мъже доставиха оръжие; Бонаско, Капело и други известни патриоти образуваха комитет по снабдяването. Така че с неразделните ми другари Нуло, Мисори, Кайроли, Манчи, Пачини и др. бързо намерихме нови Хиляда, готови като първите да нападнат попската тирания, без съмнение много по-вредна от бурбонската. Но по отношение на монархията ние бяхме извършили едно престъпление - десетте победи - и бяхме я обидили с това, че бяхме увеличили доходите и; всичко това кралете не прощават. Голяма част от ония, които крещяха за обединението на отечеството през 1860 г., сега бяха улегнали и доволни или клеветяха делото ни, или пък се държаха настрана, за да не се заразят при досега с незадоволимите и неспокойни революционери.
Във всеки случай, благодарение на смелото държане на Палермо и на силното съчувствие на цяла Сицилия, ние можахме да прекосим острова до Катания, без да срещнем сериозни спънки. Доброто население на Катания не се посрами и неговото държание прикова в границите на бездействието ония, които без съмнение искаха да спънат делото ни.
Два парахода, единият френски, а другият на компанията „Флория“, попаднали в пристанището на Катания, ни пренесоха на отсрещния бряг. Няколко фрегати от военната италианска марина кръстосваха пред пристанището и можеха да ми попречат да се качим на параходите и да отплаваме. Без съмнение те имаха заповед за това; ала за чест на този, който ги командуваше, те не проявиха враждебни действия към нас.
Ние минахме по много опасен начин Месинския пролив, понеже параходите бяха претоварени с хора, въпреки че мнозина от доброволците ни не можаха да се качат поради липса на място. През моряшкия си живот съм виждал много претоварени кораби, ала никога както в този случай. Понеже повечето от доброволците бяха новодошли, още непреброени в дружините и следователно непознати на офицерите, те се струпаха толкова много на борда на нещастните параходи, че създадоха опасност да ги потопят. Безполезно беше да ги увещаваме да слязат; за нищо на света нямаше да го сторят! А пък се излагахме на голяма опасност, може би на смърт. Аз се поколебах за известно време дали да тръгнем в това положение. Колко голяма беше моята отговорност! От решението, което щях да взема в един миг, зависеха кой знае колко неща за отечеството ми. Как да заповядам, когато всеки, който се намираше на парахода; не можеше да се помръдне от мястото си? Вече се спускаше нощта и трябваше да реша дали да тръгнем или да останем там, натъпкани като сардели, за да дочакаме денят да освети един неуспех.