В тоя час приятелите, които бяха около мене, поискаха да вляза за малко в манастира „Санта Мария“, разположен на няколко крачки от нас, за да поседя на сухо, и ме заведоха в една изповедня, единствено място за сядане.
Няколко минути след като седнах и опрях гърба си, болезнено изтощен от дългото стоене на крака, шум като от буря, тържествен вик на множество от нашите хора, които се бяха впуснали към горящата врата, ме накара да подскоча и да хукна колкото се може с по-голяма бързина към сцената на акцията, като на свой ред извиках и аз „Напред!“.
Вратата беше опожарена, поразена от две малки наши оръдия, които приличаха на два бинокъла. Тя представляваше куп горящи развалини и ние трябваше само да почакаме да изгаснат. Ала неприятелят се опитваше отново да я барикадира и започна да влачи към нея коли, маси и други предмети за преграждане на пътя. Това обаче не се хареса на нашите, които бяха опожарили вратата с цената на толкова усилия и опасности. Първият предмет, който се мярна на вратата, беше една кола, тласкана от зуави81, които обаче не успяха да я поставят където трябва. Електрическа искра на героизъм се разпространи като светкавица в редиците на патриотите, които се спуснаха яростно към горящата врата.
Не можаха да ги спрат нито колата, препречила пътя им, нито горящите отломъци, струпани на прага, нито градушката от куршуми, която се сипеше от всички страни. Те ми правеха впечатление на поток, който, след като са били разрушени преградните степи, се спуска стремително към полето.
За няколко минути градът бе наводнен от нашите и целият гарнизон се прибра в замъка. В шест часа след обед започна атаката на замъка, тъй като нашите вече бяха господари на всичките изходи на пътищата, които водеха за него. След като барикадирахме всички изходи, запалихме конюшните с фашини, слама, коли и всякакви други запалителни предмети, които ни попаднаха в ръцете.
Към 10 часа предобед отблъснахме с непродължителна стрелба около две хиляди души, които бяха дошли от Рим в помощ на обсадените. Към единадесет часа гарнизонът, потънал в дим и от страх да не бъде хвърлен във въздуха със запалването на барутните складове, които бяха в мазето на замъка, вдигна бяло знаме и се предаде.
За да можем да организираме по-добре хората си, да ги откъснем от безредиците в града и се приближим до Рим, на 28 октомври излязохме от Монтеротондо и завзехме хълмовете Санта Коломба. Авангардът, командуван от Фриджези, превзе Марчилиана и изпрати предните си постове чак до Кастел Джубилео и Вила Спада.
На 29 октомври вечерта, когато бях в Кастел Джубилео, пристигна от Рим един пратеник, който имаше роднини в колоната и следователно беше познат. Той ме увери, че римляните били решени да направят опит за въстание същата нощ. Това донякъде ме смути, тъй като нямах всичките си хора под ръка. Обаче реших да отида с две стрелкови дружини до Казино дей Паци, на два пушечни изстрела от Понте Номентано, призори на тридесети.
Нашите позиции - Кастел дей Паци, Чекина, Кастел Джубилео и др. бяха много наблизо до Рим и бяха незащитими срещу по-големи сили; тъй че налагаше се да заемем по-силни и по-отдалечени позиции. Монтеротондо ни предлагаше тия условия и освен това в него животът ни щеше да протече по-леко.
МЕНТАНА. 3 НОЕМВРИ 1867 ГОДИНА
На 31 октомври 1867 г. се върнахме в Монтеротондо, дето останахме до 3 ноември.
Това време използувахме да облечем, обуем и въоръжим някои по-нуждаещи се доброволци.
Заповядах да бъдат завзети силните позиции на Сант Анджело, Монтечели и Паломбара от три дружини, командувани от полковник Паджи. Тиволи бе завзет от полковник Пианчани с една дружина. Генерал Ачерби завзе Витербо с хиляда души, генерал Никотера завзе Велетри с други хиляда, а майор Андреуци действуваше на десния бряг на Тибър с двеста души.
Преди 31 октомври много доброволци се стекоха да увеличат колоните, командувани от Меноти, които така наброяваха вече шест хиляди души.
Така че, ако положението на доброволческите отреди не беше блестящо, нямаше да е все пак окаяно, ако бяхме могли с подкрепата на страната да завършим въоръжаването и да набавим всичко, от което се нуждаеха нашите бедни доброволци.
Папската войска беше деморализирана; една част от нея ние бяхме сразили при Монтеротондо, а другата част се беше съсредоточила в Рим, откъдето не смееше да излезе, въпреки че я предизвиквахме.
Римският народ, подтискан и избиван при опитите си за въстание, издигаше глас за отмъщение и се подготвяше ободрен, предвождан от Куки и други смелчаци, да сътрудничи с освободителите си отвън и да свърши веднъж завинаги с поповете и наемниците. Най-сетне всичко обещаваше провалянето на попщината, неприятел на човешкия род.
81
Войници от милицията, създадена от Ламорсиер в Рим през 1860 г., за да защищава папската държава. — Б.пр.