Като попаднаха в града, нашите войници, окъсани и изгладнели, помислиха, че трябва само да ядат, да пият, да се облекат и да плячкосват. И тъй, повечето от тях се пръснаха да грабят. През това време, посъвзели се от изненадата, войниците на неприятеля се събраха отново в една укрепена казарма. Бяха няколко хиляди. Нападнахме ги, ала ни отблъснаха.
Потърсихме войниците си, за да подновим нападенията, но не ги намерихме или ако ги срещахме, те биваха натоварени с плячка, пияни и без всякаква воля да излагат на опасност живота си, тъй като бяха станали богати. Едни от тях бяха повредили пушките си, като разбивали с тях вратите на магазините и домовете, които искали да оплячкосат; други пък бяха изгубили кремъците на пушките си. Неприятелят от своя страна не губеше време: няколкото военни кораба, които се намираха в пристанището, заеха позиции и започнаха да обстрелват улиците, завзети от нас.
От Рио Гранде дел Суд, който се намира нй няколко мили върху другия бряг, изпратиха на помощ войска: и единственото укрепление, което ние не бяхме превзели от нехайство, бе използувано от неприятеля. Най-голямото укрепление от четирите, което ние бяхме нападнали и превзели през нощта и което господствуваше над останалите, бе хвърлено във въздуха. При тоя взрив много хора бяха ранени и убити.
Винаги си спомням: още не бе се развиделило добре, когато се случи катастрофата; спомням си как нашите хора, които бяха заели укреплението, литнаха във въздуха като светулки със запалени от огъня дрехи и как падаха на земята ужасно осакатени. Накрай най-славният от подвизите ни се превърна към обед в позорно отстъпление, дори в бягство. Малцината добри воини, които се бяха борили докрай, плачеха от яд. Загубата ни бе сравнително огромна: от тоя ден нашата славна пехота от освободени роби стана скелет.
В експедицията взе участие малко кавалерия, която закриляше отстъплението ни. Дивизията се отправи към етапа в Белависта, а аз останах с оцелелите моряци в Сан Симон, чифлик, разположен върху брега на лагуната Дос Патос. Моряците, офицери и войници, възлизаха на около четиридесет души.
ЗИМУВАНЕ И СТЪКМЯВАНЕ НА КАНОЕ
Както се знае, зимата в южното полукълбо е през ония месеци, през които у нас е лято. Местните жители ни казваха, че зимата е сурова — нещо, което ние най-добре изпитахме, понеже бяхме лишени от облекло и нямаше възможност да си го набавим от някъде.
Ние останахме в Сан Симон, за да стъкмим няколко каное (вид лодки, направени само от едно дърво, на което се издълбава вътрешността) и да установим връзка с другата страна на лагуната; но през няколкото месеца, които прекарахме на това място, тия лодки не излязоха на бял свят и поради това не осъществихме замисленото.
И тъй, вместо с лодки, ние се занимавахме с коне, тъй като на това място, изоставено от няколко месеца от собствениците-монархисти, имаше доста жребци. Моите моряци станаха кавалеристи, а някои дори обяздваха коне.
Сан Симон е много красиво и просторно васално владение, макар тогава да беше разрушено и изоставено. Струва ми се, че беше собственост на някакъв граф със същото име, изгнаник или чиито наследници са били изгнаници поради несподеляне на преобладаващите републикански идеи. Тъй като стопаните ги нямаше, а освен това бяха и наши противници, станахме стопани ние. Ала нашето стопанисване се състоеше в използуването на животните за храна, тъй като нямахме друго, и в развличането ни да обяздваме жребци.
По онова време (16 септември 1840 г.) моята Анита роди първото ни дете, Меноти, което по чудо бе оцеляло, понеже по време на бременността си крайно смелата жена бе взела участие в много сражения, бе понесла много лишения и трудности и дори бе падала от кон, поради което главичката на детето беше понатъртена. Анита роди в къщата на един от местните жители, близо до едно село, наречено Мустарда, и семейството прояви към нея всички грижи, които човек може да си представи. Аз ще бъда признателен през целия си живот на тия добри хора. Цяло щастие бе, че жена ми попадна в тоя дом, защото немотията сред войската ни бе достигнала до последния предел й аз не можех да подаря дори една кърпа на скъпата си родилка и на детето си. За да ги снабдя с някоя дреха, реших да отпътувам за Сетембрина, където моите приятели щяха да ми помогнат с нещо.46