КОМАНДУВАМ МОНТЕВИДЕЙСКАТА ЕСКАДРА. СРАЖЕНИЯ ПО РЕКИТЕ
С корветата „Коституционе“ с 18 оръдия, бригинтина „Перейра“ и транспортната голета „Прочида“ ме командироваха в Кориентес, съюзническа област, за да й помагам във военните и действия против силите на Розас, буеносайреския тиранин. Командироването ми се свързваше и с това, че трябвало да занеса снаряжения в тая област. Ще отбележа нещичко върху новата война, в която се готвех да взема участие.
Източната република Уругвай, наречена така, понеже била разположена върху източния бряг на споменатата река (Монтевидео е нейна столица), като повечето от републиките в Южна Америка се намираше почти постоянно в положение на гражданска война — най-голямата пречка за напредък, на какъвто е способна тая великолепна част на света, без съмнение неотстъпваща на никоя друга по природните си богатства. И причина за междуособиците тогава беше домогването на двамата генерали Фрутузо Рибера и Мануел Уривес до президентското място на републиката.
Отначало, по-щастлив, Рибера успя след няколко победи да изгони Уривес и да завземе властта. Изгоненият Уривес намери убежище в Буенос-Айрес, където Розас го прие заедно с източните емигранти и си послужи с него против собствените си врагове, командувани тогава от генерал Лавал. Враговете му се наричаха „унитари“, а партията на Розас се наричаше „федерална“. Като победи Лавал, жестокият бивш президент на Монтевидео започна да се готви да завоюва отново загубената власт в страната си. Това беше добре дошло за Розас, който се стремеше към окончателното унищожение на унитарите, негови смъртни врагове, чието последно убежище беше Монтевидео, и освен това към унизяването на една република-съседка и съперница, която оспорваше на другата върховната власт над безкрайната река, като разпалваше най-яростните и страхотни елементи на една ужасна гражданска война.
По времето на тръгването ми от Монтевидео източната войска се намираше в Сан Хозе в Уругвай, а войската на Уривес — в Баяда, столица на областта Ентре-Риос; и двете се готвеха за решителна битка.
Корентинската войска се готвеше да се съедини с източната и аз трябваше да се дигна по Парана чак до Кориентес, да мина едно разстояние над 600 мили между двата неприятелски бряга, като при това можех да се спирам само на островите и на пустите брегове.
След като отпътувах от Монтевидео с поменатите три кораба, трябваше да изнеса първото сражение срещу батареите на Мартин-Гарча, остров, който направлява реката към мястото, където тя се слива с Парана, на една значителна дълбочина, близо до която трябваше да минем, тъй като нямаше други по-отдалечени канали, удобни за големи кораби. При това първо сблъскване дадох няколко убити и ранени и продължих по-нататък.48
На три мили от Мартин-Гарча заседнахме с „Коституционе“ и то, за нещастие, по време на отлив, така че трябваше да положим неимоверни усилия, докато заплава отново. Но благодарение на голямата решителност и енергия от страна на всички, офицери и моряци, не загубихме при тоя случай флотилията си.
Докато прехвърляхме тежкия товар върху „Прочида“, от другата страна на острова се появи неприятелска ескадра, напредвайки с опънати платна и при благоприятен вятър към нас със седем кораба. „Коституционе“ беше заседнала в пясъка около три фута и беше лишена от главните си оръдия, натоварени върху малката „Прочида“. Това положение беше за мене наистина ужасно. „Прочида“ беше напълно безполезна, „Коституционе“ още по-безполезна. Оставаше ми само бригантинът „Перейра“, чийто извънредно смел комендант с по-голямата част от екипажа си ни помагаше в работата.
През това време врагът, горд при вида и бурните поздравления на войските от острова, съвсем уверен в победата, напредваше със седемте силни военни кораба към нас, останали само с един и то слаб кораб. Аз не бях изпаднал в отчаяние, на което впрочем никога не съм се поддавал, но предоставям на другите да си представят душевното ми състояние. Не беше въпрос само за живота, за който малко държах в ония моменти; но дори и да загинехме при тия непредвидени и фатални събития, мъчно можехме да спасим честта си, тъй като нашите условия изключваха възможността да се бием. Щастието и тоя път протегна мощната си закрилническа ръка върху съдбата ми и не трябваше нищо друго освен едно завъртване на колелото му. Флагманският кораб на неприятеля „Белфано“ също тъй заседна в пясъка наблизо до острова, на около два топовни изстрела от нас, и ние се спасихме. Неочакваната спънка за неприятеля затвърди готовността ни за действуване: за няколко часа „Коституционе“ заплава отново и ние й върнахме батареята и всичкия материал.
48
В това сражение загубих един много ценен офицер, италианец, на име Покароба от Генуа. Едно парче от снаряд откъсна главата му.