На 16 юни слънцето още не беше изгряло, когато неприятелят започна да ни обстрелва с всичките си сили, които бе успял да разположи във фронт през нощта. Мене ми се щеше неприятелят да се приближи повечко, понеже само нашите оръдия от центъра биеха далеко и можеха да му увредят; останалите (повечето) не биеха далеко, и понеже не достигаха неприятеля, стояха в бездействие. Старият английски адмирал познаваше обстрела на оръдията ни, както и по-долното им качество в сравнение с неговите. Затова, като пожертвува блестящата гледка на едно сражение с картеч и налице срещу лице, той не се помръдна, като използуваше по-далечния обстрел на оръдията.
Сражението трая без прекъсване до късна нощ и се води и от двете страни с ярост.
Вредите и на двете страни не бяха малки; нашите кораби бяха в окаяно състояние. Въпреки че не преставахме да запушваме дупките от куршумите, на палубата бе нахлула толкова много вода, че мъчно можеше да бъде изчерпана, дори ако работеха непрестанно на смяна всички хора.
Комендантът на „Перейра“ бе убит в едно много смело нападение по суша срещу неприятелските кораби. В негово лице загубих най-добрия и най-смелия от другарите си.
Много бяха мъртвите; още по-много ранените; останалите от хората, които бяха крайно изтощени, не можеха да си починат поради прекомерната вода в трюма на кораба. А при това на борда имаше барут и още снаряди и трябваше да се бием не за да победим, не и за да се спасим, а за честта си.
Честта! Избива ме на смях, когато мисля за честта на войника, но се изпълвам с презрение, когато мисля за оня вид чест на бурбоните, испанците, австрийците и французите, когато нападаха, както нападат убийците, из пътищата нещастните пътници. Честта — едните да колят сънародници, другите едноверци в политиката, докато едни чудовища, проститутки, безделници със скиптър се наслаждават и се подсмихват под мустак сред мръсните гуляи в Неапол, Виена, Мадрид и Париж!
И тъй, ние се биехме само за честта, и това беше поне в съгласие с внушенията на съвестта, понеже се биехме за един народ против двама тирани; и се биехме за честта на шестстотин мили от Монтевидео с врагове от всички страни, след значителен брой сражения, лишения, затруднения, почти уверени, че ще загинем всички!
През това време Видал трупаше дублони49, за да ги използува за разходки с екипаж и за блестящи прояви в първите столици на Европа. А народът? Той сякаш е създаден, за да хрантути една голяма сган: Малатеста Балиони, императори или крале, за да го управляват и ръководят, попове или доктринери, за да го заблуждават!
Ето честта, свободата, справедливостта, законите! Ето света! Ето в полза на кого се потят и измират от глад плебеите! Ето в полза на кого прахосват живота си безброй великодушни италианци, захвърлени на чужда земя от нещастията на отечеството ни!
През нощта на 16 срещу 17 юни всички хора бяха заети да пълнят гилзи, да секат вериги, за да наваксат изчерпаните куршуми, и непрекъснато да помпят изобилната вода.
Мануел Родригес, същият оня офицер, който се бе спасил с мене при корабокрушението на „Рио Пардо“, беше зает с неколцина от най-добрите да нагоди няколко от търговските малки кораби за подпалвачи, с възможното най-голямо количество запалителен материал. Към полунощ, когато бяха готови, потеглиха по посока към неприятеля. Това средство измъчи Родригес през цялата нощ, ала нема ефекта, който се очакваше; хората бяха крайно изморени и това беше главната причина за незначителния успех.
От неприятностите през оная злополучна нощ най-много ме натъжи бягството на коринтинската ескадра. Вилегас, комендантът на тая ескадра, подобен на многото самохвалци, които бях срещал, се изплаши толкова много при наближаването на опасността, че се реши на най-долното и позорно престъпление: избяга в присъствието на неприятеля.
По-голямата част от малките ни лодки бяха разрушени през време на сражението. Тъй че аз разчитах на коринтинските кораби за неизбежното ни отстъпление, за да мога да спася чрез тях многото наши ранени и да пренеса хранителни припаси за всички, тъй като се намирахме още на далечно разстояние от населената граница на Кориентес. Моите последни надежди се изпариха с окаяното бягство на съюзниците ми. Измяната в часа на опасност е най-гнусното престъпление.
Върнах се на борда. Скоро щеше да съмне. Трябваше да се бием, а около себе си виждах само проснали се хора, сломени от прекомерната умора, и чувах само охканията и сърцераздирателните жалби на ранените, които не бяха пренесени в болницата, понеже тя не можеше да побере толкова свят. Аз събудих хората си и заповядах да се съберат и от височината на една помпа им отправих няколко ободрителни думи. Те изразиха единодушно готовността си да се бият и всеки зае мястото си.