През времето на завръщането ни от Уругвай до отпътуването ни за Италия отбелязахме малко успехи. Италианският легион, справедливо уважаван заради славните му подвизи, бе заел обичайната служба на линията на аванпостовете, като се сменяше поредно с другите корпуси на столицата. Анцани излизаше с него и макар че не се случиха значителни военни събития, легионът не пропускаше при всяко сблъскване с неприятеля да се покаже достоен за славата си.
Аз се занимавах по-скоро с марината, като поправях някои кораби, които се нуждаеха най-много от поправки, и като кръстосвах по на Плата с голетата „Маипиу“. По онова време бях удостоен с честта да командувам войската на републиката. Нищо значително не се случи по време на командуването ми, което после предадох на стария и храбър Вилаграм.
Между това френската намеса отслабваше всеки ден: за разрешението на проблема тя искаше да употреби вече не военни средства, а дипломатически; и Розас вземаше на подбив тия нови средства. Разни посредници бяха постигнали от диктатора само примирия без значение, които в края на краищата допринесоха само за изразходването на средствата на бедния обсаден град, събрани с мъка.
С промяната на политиката Франция бе променила и представителите си. На мястото на мъже като Дьофодис и Узлей, посланици, Лене и Инглфилд, адмирали, достойни да поддържат една благородна политика и скъпи на населението, бяха назначени мъже на спогодбите и последователи на една политика, която искаше на всяка цена да тури край на войната.
Източното правителство, безсилно поради липса на средства, трябваше да се съобрази с диктовката на намесата.
Окаяно положение! Нещастни са ония народи, които очакват благосъстоянието си от чужденеца! И винаги, когато се сетя за тази безутешна истина, моята мисъл се отправя печална към нещастната ни Италия.
По онова време (струва ми се, в началото на 1848 г.) стигна и до нас известието за папските реформи. Че страданието на италианския народ под властта на чужденеца бе достигнало най-високата си точка, знаехме вече от всички писма, които пристигаха в Ла Плата.
Мисълта да се завърнем в родината и надеждата, че ще можем да се хвърлим в борбата за освобождението и, от дълго време вълнуваха душите ни. Наистина печално беше да оставим страната на изгнанието ни, второто наше отечество, братята по оръжие, но монтевидейският въпрос бе станал чисто дипломатически и за нас оставаха само униженията и досадата, ако не и нещо по-лошо, както можеше да се допусне, тъй като имахме работа с френското правителство, което ставаше все по-враждебно към нашата народност. При това положение на нещата реших да събера най-добрите си хора, да намеря кораб и да отплавам за Италия.
ВТОРИ ПЕРИОД
ПЪТУВАНЕ ЗА ИТАЛИЯ
Шестдесет и трима на брой, ние напуснахме бреговете на на Ла Плата, за да отидем в Италия да се бием за освобождението й. По много признаци личеше, че в полуострова има бунтовнически движения, ала ако излезете, че няма, ние бяхме решили да се опитаме да ги предизвикаме, като слезем на гористите брегове на Тоскана или там, дето присъствието ни можеше да бъде желано и уместно. Отплавахме на бригантина „Сперанца“, наема за който можахме да платим благодарение на спестяванията си и на щедрото родолюбие на някои наши сънародници.
Отивахме да осъществим съкровеното желание на целия си живот; летяхме, за да предложим на скъпото си отечество ония оръжия, които славно бяхме размахвали в защита на потиснатите хора от други страни.
О, тая мисъл беше предостатъчна награда за опасностите, мъчнотиите, страданията, които можеха да се срещнат по пътя на един живот, изпълнен с изпитания.
Сърцата ни се вълнуваха от най-възвишени чувства. Ако нашата десница, закалена в сраженията в далечни страни, бе силна, за да защити други, колко по-силна щеше да бъде за Италия.
Пред нас се разтваряше едемът58 на въображението ни. И ако мисълта за всичко онова, което оставаше зад нас, не го помрачаваше, щастието ни щеше да бъде съвсем пълно.
Зад нас оставаше народът на нашата любов, защото уругвайският народ е много мил! И ние бяхме споделили с него за толкова дълго време малкото му радости и многото му страдания. И сега го оставяхме не победен, не сломен във възвишената си смелост, а плячка на най-коварното от човешките страдания, на френската дипломация.
Ние оставяхме братята си по оръжие, без да бяхме водили последното сражение! И беше много мъчително, каквато и да беше причината за това!