Бекача беше яка сграда, с няколко оградени места и с известен брой плетища и грамадни купчини дърва; всичко това беше във владение на неприятеля и ние трябваше да го завоюваме.
Така че позицията трябваше да се нападне решително. А третият корпус я нападна на ешелони, но въпреки усилията на майор Марокети, който го командуваше, и на офицерите му, бе отблъснат.
Вторият корпус от стрелци павийци61, командувани от майор Анджело Пегуринн, получи заповед да нападне; между това капитан Кочели се беше покатерил с една рота върху една стена от лявата ни страна и се появи на десния фланг на неприятеля.
Павийците нападаха със смелостта на стари воини - те влизаха за пръв път в бой и въпреки че мнозина от тях паднаха, успяха да достигнат с щиковете си австрийците, които, смаяни от толкова храброст и от появата на Кочели от дясната им страна, го удариха на пълен бяг.
Ако имах петдесет кавалеристи да ги преследват, от тия неприятели на Италия едва ли щеше да се спаси някой. Малкото хора на коне, с които разполагах (между тях бяха извънредно храбрите офицери Буено и Джакомо Минуто), бяха заети като разузнавачи и охрана.
Неколцина австрийци умряха, а тридесет и седем души останаха пленници, заедно с един лекар.
Благодарение на тая победа ние станахме господари на Варезкия край, който прекосихме във всички посоки без каквато и да било пречка. Населението от тия села забрави отчаянието си и ние влязохме във Варезе сред въодушевените възгласи на тия добри хора.
Но в Луино успехите на кампанията трябваше да свършат. Капитулацията в Милано, оттеглянето на пиемонтската войска и изоставянето на ломбардската територия от страна на многобройните доброволчески корпуси на Дурандо, Грифини и др. бяха обезсърчили населението. Разбира се, блесна светлинка от въодушевление при появата ни и след щастливото сражение при Луино. Но унинието обхващаше отново хората при вида на малкия ни брой и поради дезертирането на нашите воини, разпалвано точно от ония, които от Лугано ни бяха обещали пари и хора!
Медичи, след като бе сторил възможното и след като се бе сражавал с един числено превъзхождащ го неприятелски корпус, беше принуден да мине в Швейцария. За другите отреди не заслужава да се споменава. През това време австрийците се увеличаваха във всяка посока и не се срамуваха да изпращат внушителни сили срещу шепа италиански доброволци.
Ние прекарахме известно време във Варезе и няколко дни в околностите, като се придвижвахме бързо, за да не срещнем неприятелите, които винаги ни превъзхождаха по брой и които всекидневно се увеличаваха.
В околностите на Сесто Календе се присъедини към нас един капитан от колоната на Дурандо, с няколко души и две артилерийски оръдия от голям калибър, които при други обстоятелства щяха да бъдат ценни за нас, но при тогавашните се оказаха истинско затруднение, тъй като не можехме да си мерим силите на открито поле с толкова мнргобройни неприятели.
Наредих капитанът с оръдията да продължи пътя за Гичипо, а войниците малко на брой, но добри хора останаха при нас. Налагаше се да се движим и почти всяка нощ да променяме позицията си, за да мамим неприятелите, които, за нещастие на Италия, особено в ония времена винаги намираха множество предатели, готови да шпионират в тяхна полза, докато ние дори срещу шепи злато мъчно се сдобивахме със сведения за неприятелите. Тук се натъкнах на първите доказателства за недостатъчната любов у селяните към националната кауза, било защото бяха креатури на поповете, било защото изобщо бяха врагове на собствените си господари, които с нашествието на чужденеца в по-голямата си част бяха принудени да емигрират, оставяйки така селяните да дебелеят за тяхна сметка.
Така че ние се спирахме само за да се даде възможност на войниците да си починат и да съберем достатъчно храна. По тоя начин измина „известно време - денем очаквахме неприятелите на силни позиции, където те не се осмеляваха да ни нападнат, а когато се увеличаваха и се опитваха да ни обкръжат, ние потегляхме нощем за други подобни позиции, където обикновено се случваше същото.