С около сто и петдесет души стигнах в Равена. Там се присъедини към мене Бадзани с петдесет новобранци. В Равена трябваше отново да се караме с попското правителство. Според договора ни с Дзуки в Болоня, ние трябваше да дочакаме в Равена мантуанчани, за да потеглим оттам всички за Венеция. Но моите зле въоръжени и още по-зле облечени другари вдъхваха такова недоверие и такъв страх у поповете, че те гледаха час по-скоро да се отърват от нас.
След известни усуквания Латур ми заяви, че трябва да тръгнем веднага. Отговорих му, че ще тръгна само когато пристигнат хората, които очаквам. Привържениците на папата ни заплашиха. И понеже равенчани като болончанни са хора, на които заплашванията не им минават, това смело население приготви оръжие и бойни припаси, за да се присъедини към нас в случай на насилия.
„Взаимният страх управлява света“ - казваше един мой много умен приятел. Така или иначе народите, които са най-малко страхливи, обикновено най-малко пострадват. Така стана и в Равена: всесилните влекачи на саби и оръдия не посмяха с хилядата си закалени войници да си премерят силите с малкото бедни и почти невъоръжени младежи, изпълнени с любов към Италия.
В такова окаяно състояние бяха работите ни, както ги описахме по-горе, когато една римска дага67 ни направи достойни не вече за изгнание, а да принадлежим към войската на Рим.
Старата столица на света, достойна в тоя ден за древната си слава, се освобождаваше от един сателит на тиранията, най-страшният, и обагряше със собствената си кръв мраморните стъпала на Кампидолио. Един млад римлянин бе намерил отново кинжала на Маркус Брутус!
Страхът от смъртта на Роси бе смазал нашите преследвачи и вече не стана дума за нашето заминаване.
Със смъртта на министъра на папата Рим и Италия не постигаха желаното политическо положение; но поне се подобряваха условията на Рим, от гледна точка на италианската свобода, на която папството, лишено от маската си на реформатор, бе, е, и ще бъде винаги смъртен враг. После за нас, ужасен обект на отвращение за римския двор, така или иначе, поради страха на оня, който оставаше след смъртта на Роси, нашето присъствие в полуострова ставаше поносимо.
Тоя удар на дагата възвестяваше на договарящите се с чужденеца, че народът ги познава и че не иска да се върне пак към робството, към което те се опитваха отново да го тласнат с лъжи и предателства.
В РИМСКАТА ДЪРЖАВА И ПРИСТИГАНЕ В РИМ
Със смъртта на Роси римските управници разбраха, че правата и волята на народа не се потъпкват безнаказано.
На власт бяха повикани по-малко непопулярни мъже и на нас позволиха да останем на римска територия. Ала недоверието, с което се отнасяха към нас, не престана, и макар че бяхме присъединени към римската войска, бавно се вземаха мерки за издръжката ни, за предназначението ни и особено за въоръжаването ни, като се започне от шинелите, необходими за приближаващата се вече зима.
В Равена бяха дошли очакваните мантуанчани. Мазина се бе присъединил към нас с малката си, но добра кавалерия, и ние възлизахме на около четиристотин души, ненапълно въоръжени, по-голямата част без униформи и зле или недостатъчно облечени.
От общината на Равена, която ни поддържаше, ми дадоха да разбера, че щяло да бъде по-добре, ако разноските понесат и други градове, и затова трябвало да меним поредно местопребиваването си. Така че след като прекарахме около двадесет дни в този град, ние се разделихме с приятното му и благородно население.
През краткия си престой в Равена бях свидетел на единствено и много утешително зрелище, което не бях виждал в никой от другите наши прекосени преди това градове. В старата столица на екзархията видях наистина едно трогателно разбирателство между различните съсловия на гражданите.
След като напуснахме Равена, прекарахме в разни градове на Романя, дето бивахме добре посрещани от населението и поддържани от общините.
В Чезена оставих хората си и се отправих към Рим, дето трябваше да се срещна с министъра на войната, за да поставя в ред нашето скитническо и тягостно съществуване.
Тогава научих за бягството на папата. С министъра Кампело установихме, че италианският легион (така се наричаше корпусът, командуван от мене в Америка и Италия) ще се числи към римската войска и затова ще му бъде набавено необходимото и ще бъде отправен към Рим, за да се попълни и завърши организирането си. Писах на майор Марокети, комуто бях поверил корпуса, да тръгне към Рим и потеглих да го срещна.
67
Дага — къса и широка сабя, остра от двете страни, употребявана от древните римляни и в ново време. — Б.пр.