Към юни 1850 г. отпътувах за Гибралтар, оттам за Ливерпул и от Ливерпул — за Нюйорк. На път за Америка ме връхлетяха равматичните болки, които ме измъчваха през по-голямата част от пътуването. Най-сетне, в Стетн Исланд, в пристанището на Нюйорк, ме свалиха като куфар, понеже не можех да се движа.
Болките продължиха два месеца, които прекарах отчасти в Стетн Исланд и отчасти в самия град Нюйорк, у дома на скъпия си приятел Микеле Пастакалди, дето се радвах на приятното общество на прочутия Форести, един от мъчениците на Шпилберг.
Но трябваше да работя нещо. Моят приятел Антонио Меучи, флорентинец, реши да отвори работилница за свещи и ми предложи да му помагам. Казано — сторено. Понеже не разполагах със средства, можех да вложа само труда си.
Работих няколко месеца с Меучи, който се отнасяше към мене не като към обикновен работник, а като към член от семейството му.
Ала един ден, уморен от правенето на свещи и подтикнат може би от вроденото си безпокойство, излязох от дома с намерение да променя занаята. Спомних си, че съм бил моряк, знаех някоя и друга английска дума и се отправих към крайбрежието на острова, дето забелязах няколко кораба за крайбрежно плаване, които товареха или разтоварваха стоки. Стигнах при първия кораб и помолих да ме приемат като моряк. Едва ми обърнаха внимание и продължиха работата си. Приближих се до втори кораб; пак същото. Най-сетне отидох при трети кораб, дето товареха, и поисках да ми разрешат да помагам в работата; отговориха ми, че не се нуждаят от помощ. „Но аз не искам възнаграждение — настоявах аз. — Искам да работя, за да се стопля“ (имаше сняг); ала пак ми отказаха. Останах посрамен.
Накрай преглътнах унижението и се върнах при работата с лойта. Добре че не бях открил решението си на отличния Меучи — така обидата беше по-малка. Освен това трябва да призная, че не държанието на моя добър стопанин ме беше довело до ненавременното ми решение. Той беше много благосклонно и приятелски настроен към мене, както и жена му Естер.
И тъй, моето положение в дома на Меучи не беше за окайване. В същност един пристъп на униние ме беше подтикнал да се отдалеча от тоя дом. В него аз бях съвсем свободен — можех да работя, ако ми беше приятно. Естествено аз предпочитах полезния труд пред всяко друго занимание. Но понякога можех да отивам на лов, а често ходехме и за риба със самия стопанин и с разни други приятели от Стетн Исланд и от Нюйорк, които често ни идваха на гости. После, в къщи нямаше разкош, ала не липсваше и нищо необходимо, както в храната, така и в квартирата.
Най-сетне в Нюйорк пристигна моят приятел Франческо Карпането. Той беше започнал от Генуа една търговия в голям мащаб с Централна Америка. Неговият кораб „Сан Джорджо“ беше потеглил с част от стоката, а самият той бе отишел в Англия, за да приготви остатъка и да го изпрати в Гибралтар, дето корабът трябваше да го вземе. След като решихме, че аз ще го придружа до Централна Америка, веднага се приготвихме за път и през 1851 г. тръгнах с Карпането за Шагр с един американски параход, командуван от капитан Джонсон.
От Шагр минахме с американска яхта в Сан Хуан дел Норд, оттам взехме една пирога70 и нагоре по реката стигнахме до езерото Никарагуа. Прекосихме езерото и най-сетне стигнахме в Гранада, най-значителния търговски град и пристанище на езерото.
В Гранада останахме няколко дни, приети любезно от неколцина италианци, установили се в града, и там започнаха търговските операции на приятеля Карпането, зарад които посетихме разни части от Централна Америка, като прекосихме много пъти Панамския провлак.
В тия пътувания аз придружавах приятеля си повече като спътник, отколкото като сътрудник в търговията, в която бях новак. Но Карпането не беше новак и аз се възхищавах от похватността и интелигентността, които той влагаше във всяка сделка, от която, можеше да извлече полза. По онова време пътувах под името Джузепе Пане, което бях взел още през 1834 г., за да избегна любопитството на хората и неприятностите от страна на полицията.
След дълги по-нататъшни странствувания в Лима, Панта, Калао, Кантон (Китай), Манилските острови, Чили, Пери, Бостон и др. аз се завърнах отново в Нюйорк.
Останах още няколко дни в тоя град, дето се радвах на компанията на скъпите си приятели Форести, Авецана и Пастакалди. Между това в пристанището пристигна капитан Фигари да купи един кораб. Предложи ми да го командувам до Европа. Приех и отпътувахме с Фигари за Балтиморе, дето той купи кораба „Къмънуелт“. След като го натоварихме с брашно и жито, отплавахме за Лондон, дето стигнахме през февруари 1854 г.