Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям!
Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке! Дай да ям!
Кърпичката си оставала празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра!
Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава вече, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.
Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат из устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. Вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: кукуригу-у — и из устата му почнали да падат жълтици.
Момчето ги взело и си поръчало ядене.
Като се навечеряло, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, нестигнало в къщи, отдалек завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат от устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце, запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето. Отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето! Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
— Така ли? — рекъл вятърът. — Кръчмарят и кръчмарката са ти взели истинската кърпичка и истинското петленце. На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне де когото свари да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.
Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата като кърпичката и петлето. Сдумали се и нея да вземат.
Като заспало момчето, влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето се събудило и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, като зашибала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти върнем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето.
Пръчката спряла.
Отърчала плачешком кръчмарката. Донесла кърпичката, донесла и петлето.
Взело ги момчето и право при майка си.
Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце! — викнало момчето.
Запяло петлето. Жълтици почнали да падат из устата му.
И заживели си майка и син доволни и честити.