— Какво…!
Том излезе на верандата с градинарски панер в ръце.
— Извинете — каза той. — Какво има, татко?
— Нищо. — Фортнъм стана, радостен, че има възможност да се раздвижи. — Това ли е реколтата?
Том пристъпи развълнувано напред.
— Част от нея. Господи, страхотно растат. Само седем часа и повечко вода. Виж какви грамадни са станали проклетиите! — Остави панера между родителите си.
Реколтата бе наистина изобилна. Стотици малки сиво-кафеникави гъби надничаха от влажната пръст.
— Проклет да съм. — Фортнъм бе силно впечатлен.
Синтия понечи да докосне панера, но неспокойно отдръпна ръка.
— Не че искам да ти развалям удоволствието, но… няма начин това да е нещо различно от гъби, нали?
Том я погледна, сякаш му бе нанесена смъртна обида.
— Какво, да не мислиш, че смятам да те натъпча с отровни гъби?
— Точно там е работата — побърза да отговори Синтия. — Как можеш да разпознаеш едните от другите?
— Като ги ядеш — отвърна Том. — Оживееш ли, значи са добри. Пукнеш ли… ще ти е все тая!
И избухна в смях. Фортнъм се развесели, но жена му трепна.
— Аз… Не ми харесват — рече тя.
— Ох, Господи. — Том гневно вдигна панера. — В тая къща все гледат да ти подложат динена кора.
И си тръгна навъсен.
— Том… — започна Фортнъм.
— Карай — рече Том. — Всеки си мисли, че ще бъде съсипан от предприемчивото си момче. Да върви по дяволите!
Фортнъм влезе вътре точно когато Том помъкна гъбите и панера надолу по стълбите. После синът му затръшна вратата на мазето и изтича през задния изход.
Фортнъм се обърна към жена си, а тя извърна поглед, явно разстроена.
— Съжалявам — каза тя. — Не знам защо, но просто трябваше да му го кажа. Аз…
Телефонът иззвъня. Фортнъм го изнесе навън.
— Хю? — Беше гласът на Дороти Уилис. Стори му се много остарял и уплашен. — Хю, Роджър да е случайно у вас?
— Дороти? Не, не е тук.
— Изчезнал е! Взел е всичките си дрехи от дрешника! — И се разплака.
— Спокойно, Дороти. След малко идвам.
— Трябва да помогнеш, трябва. Нещо става с него, сигурна съм — изплака тя. — Направи нещо, иначе няма да го видим жив.
Фортнъм бавно затвори. Ридаенето в слушалката спря. Изведнъж щурците засвириха ужасно силно. Той усети как косъмчетата на тила му настръхват едно след друго.
Космите не правят така, помисли си. Глупаво, ама че глупаво. Не го правят, не и в истинския живот. Просто не могат!
Но неговите го правеха — един по един.
Телените закачалки наистина бяха празни. Фортнъм ги избута с тракане по пръта, после се обърна и погледна от дрешника към Дороти Уилис и сина й Джо.
— Просто минавах и видях, че е празен — рече Джо. — Всички дрехи на татко бяха изчезнали!
— Всичко беше идеално — рече Дороти. — Живеехме чудесно. Не разбирам, не разбирам, не разбирам! — Отново заплака и скри лицето си с ръце.
Фортнъм излезе от дрешника.
— Не сте ли го чували да излиза от къщата?
— Играехме на топка отпред — каза Джо. — Татко каза, че трябва да влезе за малко. Аз обиколих къщата. И после той изчезна!
— Явно е събрал бързо нещата си и е тръгнал пеша. Не чухме пред къщата да спира такси.
Вървяха по коридора.
— Ще проверя на гарата и летището. — Фортнъм се поколеба. — Дороти, да знаеш дали някой от роднините на Роджър…
— Не, не е луд. — Тя също се поколеба. — Имам чувството, че е бил отвлечен.
Фортнъм поклати глава.
— Не ми се вярва. Би трябвало да си събере нещата, да излезе от къщата и да се срещне с похитителите си.
Дороти отвори вратата, сякаш за да пусне нощта или нощния вятър в коридора. Загледа се назад към стаите. Гласът й бе блуждаещ.
— Не. Някак са успели да влязат в къщата. И са го отмъкнали под носа ни. — И след малко: — Случило се е нещо ужасно.
Фортнъм излезе в нощта сред щурците и шумолящите дървета. Вещателите си вещаят, помисли си. Госпожа Гудбоди, Роджър, а сега и жена му. Случило се е нещо ужасно. Но какво, за Бога? И как?
Погледна Дороти, после сина й. Джо примигна, за да махне сълзите в очите си, след което бавно се обърна, тръгна по коридора и спря, хванал дръжката на вратата на мазето.
Фортнъм усети как клепачите му трепват и зениците му се разширяват, сякаш снимаше нещо, което искаше да запомни.
Джо отвори широко вратата на мазето, направи крачка напред и изчезна от полезрението му. Вратата се затвори след него.
Фортнъм понечи да заговори, но Дороти го хвана за ръка и трябваше да се обърне към нея.
— Моля те — рече тя. — Намери ми го.
Той я целуна по бузата.
— Ако е в човешките възможности.