Ако е в човешките възможности. Господи, какви ги приказваше!
Отдалечи се в лятната нощ.
Тежко вдишване, издишване, вдишване, издишване, астматично поемане на въздух, мокро кихане. Да не би някой да умираше в тъмното? Не.
Просто госпожа Гудбоди работеше късно, невидима зад живия плет, с насочена помпа и напрягащ се кокалест лакът. Противната сладникава миризма на спрея обгърна Фортнъм по пътя към къщи.
— Госпожо Гудбоди? Още ли се борите?
— По дяволите, да! — скочи гласът й зад черния плет. — Листни въшки, водни буболечки, дървояди, а сега и Marasmius oreades. Господи, колко бързо растат!
— Какво расте бързо?
— Marasmius oreades, разбира се! Аз обаче съм срещу тях и смятам да победя! Ето! На ви! На!
Остави плета, задъхващата се помпа и пискливия глас. Жена му го чакаше на верандата, сякаш да го поеме от мястото, където го бе оставила Дороти преди няколко минути.
Фортнъм понечи да заговори, но вътре се раздвижи някаква сянка. Чу се скърцане. Изщрака брава.
Том изчезна в мазето.
Сякаш някой бе гръмнал пиратка в лицето му. Олюля се. Всичко стана вцепеняващо познато като в онези бълнувания, когато си спомняш всяко движение, преди да е станало, и знаеш разговорите, преди думите да са излезли от устата.
Усети се, че е зяпнал вратата на мазето. Синтия нетърпеливо го помъкна вътре.
— Какво? Том ли? О, отстъпих. Проклетите гъби означават толкова много за него. А и нали са в мазето…
— Така ли? — чу се да казва Фортнъм.
Синтия го хвана за ръката.
— Какво става с Роджър?
— Изчезнал е, да.
— Мъже, мъже, мъже — въздъхна тя.
— Не, грешиш. Виждам се с Роджър почти всеки ден през последните десет години. Когато познаваш някого толкова добре, можеш да прецениш как вървят нещата му вкъщи, дали всичко е наред, или всичко е с главата надолу. Смъртта още не е задишала във врата му. Не е хукнал уплашен след вечната си младост, не краде праскови от нечия чужда градина. Не, кълна се, не е това. Залагам и последния си долар, че Роджър…
На вратата се звънна. Куриерът се бе качил тихо на верандата и стоеше там с телеграма в ръка.
— Фортнъм?
Синтия запали лампата в коридора, докато той разкъсваше плика и разгъна листа.
Пътувам за Ню Орлиънс. Издебнах удобен момент за телеграмата. Трябва да отказвате, повтарям, да отказвате всякакви специални доставки.
— Не разбирам — каза Синтия. — Какво иска да каже?
Но Фортнъм вече бе вдигнал телефона и завъртя шайбата.
— Централа? Свържете ме с полицията, и по-бързо!
В десет и петнайсет телефонът звънна за шести път тази вечер. Фортнъм вдигна и ахна.
— Роджър! Къде си?
— Къде съм, по дяволите! — безгрижно, почти развеселено отвърна Роджър. — Много добре знаеш къде съм, нали ти си причината за това. Би трябвало да ти се сърдя!
Фортнъм кимна на Синтия и тя забърза да вдигне втория телефон в кухнята. Той чу тихото щракане и продължи:
— Роджър, кълна се, нямам представа. Получих ти телеграмата…
— Каква телеграма? — добродушно отвърна Роджър. — Не съм пращал никакви телеграми. Пътувам си с влака на юг и изведнъж нахълтва полиция, смъкват ме в някаква затънтена дупка и сега ти звъня, за да ми се махнат от главата. Хю, ако това е някаква шега…
— Но ти направо изчезна!
— В командировка съм, ако можеш да го наречеш изчезване. Казах на Дороти, на Джо също.
— Всичко това е много объркващо, Роджър. В безопасност ли си? Да не би някой да те изнудва, да те кара насила да говориш така?
— Чувствам се отлично, здрав и свободен, не се страхувам от нищо.
— Ами предчувствията ти?
— Глупости на търкалета! Но пък много добре се представих, нали?
— И още как…
— Тогава се направи на добрия татко и ми позволи да продължа. Звънни на Дороти и й кажи, че ще се върна след пет дни. Как е могла да забрави?
— Забравила е, Роджър. Е, значи ще се видим след пет дни?
— След пет дни, кълна се.
Това отново бе предразполагащият, топъл глас на приятеля му. Фортнъм поклати глава.
— Роджър — рече той, — това е най-шантавият ден в живота ми, честно. Да не би да бягаш от Дороти? Господи, на мен поне можеш да кажеш.
— Обичам я с цялото си сърце. А сега ти давам лейтенант Паркър от полицията в Риджтаун. До скоро, Хю.
— До…
Но лейтенантът вече бе взел слушалката и говореше ли, говореше. Как така ги забърквал в такива каши? Какво ставало? За какъв се мислел? И сега какво — да задържат или да пуснат така наречения му приятел?
— Пуснете го — успя да каже Фортнъм сред пороя думи. Затвори, представи си, че чува някой да вика: „Всички да се качват“ и масивната грамада на влака поема на юг в някак ставащата все по-черна нощ.