— Казано по такъв начин, наистина звучи шантаво.
— Шантаво? Смешно е! — Тя отметна развеселено глава.
— Боже мой! — възкликна той, внезапно обхванат от раздразнение. — Нещо става! Госпожа Гудбоди изкоренява и убива Marasmius oreades. А какво е Marasmius oreades? Вид гъби. И в същото време — убеден съм, че ти ще го наречеш съвпадение, — какво пристига със специална доставка? Гъби за Том! Какво друго се случва? Роджър се страхува, че скоро може да престане да съществува! Само часове по-късно изчезва, после ни праща телеграма и ни предупреждава какво? Да не приемаме специалната доставка за Том! Получил ли е синът на Роджър подобна пратка преди няколко дни? Да! Откъде са колетите? От Ню Орлиънс! А накъде тръгва Роджър, след като изчезва? Към Ню Орлиънс! Виждаш ли, Синтия, виждаш ли? Нямаше да се тревожа толкова, ако всички тези неща не се връзваха! Роджър, Джо, гъби, госпожа Гудбоди, колети, посоки — всичко се връзва!
Тя го гледаше — по-спокойно, но все още развеселена.
— Не се ядосвай.
— Не се ядосвам! — почти изкрещя Фортнъм. И просто не можа да продължи. Боеше се, че ако го направи, самият той ще избухне в смях, а някак не му се искаше да става така. Загледа се в съседните къщи и си помисли за тъмните мазета и съседските деца, които четяха „Наука и техника“ и масово пращаха парите си, за да отглеждат гъби. По същия начин и той като хлапе бе поръчвал разни химикали, семена, костенурки, безброй мехлеми и отвратителни мазила. В колко ли милиона американски домове растяха милиарди гъби под грижите на невинните деца?
— Хю? — Жена му го докосна по ръката. — Гъбите, дори големите, не могат да мислят, не могат да се движат, нямат ръце и крака. Как биха могли да изпълняват пощенски заявки и да „завладеят“ света? Хайде стига, дай направо да слезем долу и да видим тия ужасни чудовища!
Задърпа го към вратата. После тръгна към мазето, но той спря, поклати глава и на лицето му се изписа глуповата усмивка.
— Не, недей. Знам какво ще намерим. Ти печелиш. Всичко това са глупости. Роджър ще се върне следващата седмица и всички ще се напием заедно. Хайде, лягай си. Ще изпия чаша топло мляко и след минута се качвам.
— Така е по-добре! — Тя го целуна по бузите, щипна го и тръгна нагоре към спалнята.
Фортнъм отиде в кухнята, извади чаша, отвори хладилника и понечи да си налее мляко — и изведнъж се вцепени.
В предната редица на горната лавица имаше малка жълта купичка. Но не тя привлече вниманието му. А онова, което бе в нея.
Прясно отрязани гъби.
Остана така около половин минута, от устата му излизаше пара. После взе купичката, помириса я, усети миризмата на гъбите; излезе в коридора с купичката в ръка. Погледна нагоре. Синтия ходеше в спалнята. Понечи да й викне: „Синтия, ти ли сложи това в хладилника?“, но се сдържа. Знаеше отговора. Не беше тя.
Остави купичката върху равната част на парапета и се загледа в нея. Представи си как лежи в леглото, гледа стените, отворените прозорци, гледа как лунните лъчи рисуват шарки по тавана. Чу се да казва — Синтия? И тя да отговаря — Да? А той — Има начин гъбите да си отгледат ръце и крака. Какво? Глупчо, какви ги говориш? И той щеше да събере кураж да продължи въпреки насмешките й. Ами ако човек се замотае из блатото, събере гъби и ги изяде?…
Никакъв отговор от нейна страна.
Могат ли гъбите да се разпространят чрез кръвта, да достигнат до всяка клетка и да превърнат човека в… в марсианец? Ако да, нужни ли са им техни собствени ръце и крака? Не, щом могат да се сдобият с хора, да живеят в тях, да се превърнат в тях. Роджър е ял от гъбите на сина си. Роджър се е превърнал в „нещо друго“. Отвлякъл е самия себе си. И в един последен проблясък на здрав разум, когато е бил отново себе си, ни е пратил телеграмата, за да ни предупреди да не приемаме специалната доставка. Онзи „Роджър“, който се обади по телефона, вече не е приятелят ни, а пленникът на онова, което е изял! Е, Синтия, как ти се струва това обяснение?
Не, отвърна въображаемата Синтия. Не става, не може, не, не…
Откъм мазето се чу съвсем слаб шепот, шумолене, движение. Фортнъм откъсна очи от купичката, отиде до вратата на мазето и долепи ухо до нея.
— Том?
Никакъв отговор.
— Том, долу ли си?
Никакъв отговор.
— Том?
След дълго мълчание гласът на Том най-сетне се обади отдолу.
— Да, татко?
— Минава полунощ — каза Фортнъм, мъчеше се да не вика. — Какво правиш в мазето?
Никакъв отговор.
— Казах…
— Грижа се за реколтата — отвърна момчето. Гласът му бе студен и слаб.