— Веднага излизай! Чуваш ли ме?
Мълчание.
— Том! Ти ли сложи гъби в хладилника? Защо си го направил?
Сигурно минаха десетина секунди, преди момчето да отговори.
— За да ги опитате с мама, естествено.
Сърцето на Фортнъм се разтуптя бясно. Трябваше да поеме три дълбоки глътки въздух, преди да продължи.
— Том? Нали не си… не си ял от тези гъби, нали?
— Странно, че питаш — отвърна Том. — Ядох. Тази вечер. Със сандвич. След вечеря. Защо?
Фортнъм хвана дръжката на вратата. Сега бе негов ред да не отговаря. Усети как коленете му се подгъват. Просто питам, искаше му се да каже, но устните му не помръднаха.
— Татко? — тихо го повика Том от мазето. — Слез долу.
Кратка пауза.
— Ела да ти покажа реколтата.
Фортнъм усети как дръжката се изплъзва от потната му длан. Бравата щракна. Фортнъм с мъка си пое дъх.
— Татко? — тихо повика Том.
Фортнъм отвори вратата.
Мазето бе съвсем тъмно.
Протегна ръка към ключа.
Том сякаш го усети.
— Недей. Светлината не им се отразява добре.
Той отдръпна ръката си от ключа.
Преглътна. Погледна назад към стълбата, водеща към жена му. Би трябвало да се сбогувам с нея, помисли си. Но какви ги мисля и аз! Защо, за Бога, ми минават такива неща през главата? Няма никаква причина, нали?
Никаква.
— Том? — с престорено жизнерадостен тон рече той. — Готов или не, идвам!
Пристъпи надолу в мрака и затвори вратата след себе си.