— Ще отидем!
С това служебните работи приключиха. Последва игра на топка. Някой надменно се провикна:
— Редник, иди в склада и донеси топката и щеката!
И Немечек изтича в склада, който се намираше под една купчина дърва. Той се промъкна отдолу и измъкна топката и щеката. До купчината стоеше словакът, а до него Кенде и Колнаи. Кенде държеше в ръцете си шапката на словака, а Колнаи вземаше масна проба от нея. Шапката на словака решително беше най-мазната от всички.
Бока пристъпи към Гереб.
— И ти получи три гласа — рече му той.
— Да — отвърна гордо Гереб и го погледна твърдо в очите.
III
Военният план беше готов още на другия ден следобед след часа по стенография. Часът по стенография свършваше в пет часа и по улиците вече запалваха фенерите. На излизане от училището Бока каза на момчетата:
— Преди да ги нападнем, ще им докажем, че и ние сме храбри като тях. Ще взема със себе си двама от най-смелите си хора и ще отидем с тях в Ботаническата градина. Ще проникнем до техния остров и ще закачим на някое дърво този лист.
При тези думи той извади от джоба си листче червена хартия, на което с главни букви беше написано:
ТУК ИДВАХА МОМЧЕТАТА ОТ УЛИЦА „ПАЛ“!
Останалите гледаха възхитено листчето. Чонакош, който не учеше стенография, но когото любопитството бе привлякло насам, забеляза:
— Трябва да напишем и някаква грубост.
Бока тръсна отрицателно глава:
— Не бива. Нещо повече, ние няма да извършим нищо лошо, както направи Фери, който отмъкна знамето. Ние само ще им покажем, че не се страхуваме от тях и че се осмеляваме да проникнем в тяхното владение, където провеждат събранията си и където са складирали оръжията си. Това червено листче е нашата визитна картичка. Ще им я оставим там.
И Челе се обади:
— Знаеш ли, научих, че по това време, привечер, те са на острова, и играят на стражари и апаши.
— Нищо. И Фери Ач дойде, когато знаеше, че сме на площадката. Който се бои, да не идва с мене.
Ала никой не се уплаши. Дори Немечек се показа решително смел. Виждаше се, че иска да спечели заслуги за повишението си. Той пристъпи гордо:
— Ще дойда с теб!
Тук, пред училището, не трябваше да застава мирно и да отдава чест, защото спазването на устава беше задължително само на площадката. Тук всички бяха равни. Чонакош също излезе напред:
— И аз ще дойда!
— Но ми обещай, че няма да свириш!
— Обещавам. Само че… нека сега за последен път да свирна!
— Хайде, свири!
Чонакош свирна силно, както си знаеше, та чак хората се обърнаха по улицата.
— Насвирих се за днес! — рече той доволно.
Бока се обърна към Челе:
— Ти няма ли да дойдеш?
— Какво да правя? — отвърна омърлушено Челе. — Не мога да дойда, защото в пет и половина трябва да си бъда у дома. Мама ми държи сметка кога свършва часът по стенография. Боя се, че ако закъснея днес, вече няма да ме пуска никъде.
Той страшно се изплаши от тази мисъл. Всичко щеше да пропадне: площадката, офицерството.
— Върви си тогава. Ще взема със себе си Чонакош и Немечек. А утре сутринта в училище ще научите какво е станало.
Ръкуваха се. Бока се сети за нещо:
— Кажете, нали Гереб днес не беше на часа по стенография?
— Не.
— Болен ли е?
— Не вярвам. На обед се прибрахме заедно. Нищо му нямаше.
На Бока не му харесваше поведението на Гереб. Той изглеждаше много подозрителен. Вчера, когато се разделиха, той го беше погледнал в очите толкова особено и толкова многозначително. Вижда се, момчето беше разбрало, че от него няма нищо да излезе, докато Бока е в дружината. Завиждаше на Бока. А той беше много по-темпераментен и по-дързък; не му харесваше кроткият, умен и сериозен нрав на Бока. Той се смяташе за по-голям храбрец.
— Знам ли — каза тихичко Бока и тръгна с двете момчета. Чонакош крачеше сериозен до него. А Немечек беше весел и плуваше от щастие, че най-сетне ще участвува в такова интересно приключение. Беше толкова весел, че Бока го смъмра:
— Не се втелявай, Немечек. Или мислиш, че отиваме да се забавляваме? Тази екскурзия е много по-опасна, отколкото можеш да си представиш. Спомни си за братята Пастор!
При тези думи веселото настроение секна в гърлото на русичкото момче. Наистина, Фери Ач беше страшно момче, дори разправяха, че е изключен от реалната гимназия. Той беше силен и невероятно смел. Но в очите му имаше нещо мило и покоряващо, което не можеше да се долови в очите на братята Пастор. Те ходеха винаги с наведени глави, гледаха начумерено и сърдито, бяха обгорени от слънцето и никой не ги беше виждал да се смеят. Човек имаше защо да се страхува от тях. Тримата малки храбреци вървяха забързани по безкрайния булевард „Юлои“. Беше съвсем тъмно. По булеварда светеха всички фенери и необичайното време караше момчетата да бъдат неспокойни. Те се забавляваха обикновено следобед. Толкова късно те не ходеха по улиците, а стояха в къщи над книгите. Тримата вървяха един до друг и след четвърт час стигнаха до Ботаническата градина. Зад каменната стена над главите им заплашително се издигаха високите разлистени дървета. Вятърът бучеше между младите листа, беше тъмно и когато пред момчетата се изпречи огромната Ботаническа градина със своята тайнствена, заключена врата и загадъчно шумящи дървета, сърцата им трепнаха. Немечек понечи да позвъни на вратата.