— Янош! Ела тук!
Бока отиде.
— Седни на леглото ми. Смееш ли?
— Защо да не смея? Защо пък да не смея?
— Защото мога да умра, докато ти седиш на леглото ми. Не бива да се страхуваш, защото ще ви кажа, щом почувствувам, че ще умра.
Бока седна до него.
— Е, казвай!
— Слушай — започна момченцето, прегърна го през врата и приведен до ухото му, сякаш му съобщаваше някаква тайна, попита:
— Какво стана с червеноризците?
— Победихме ги.
— А после?
— После си отидоха в Ботаническата градина, там имали събрание. Чак до късна вечер са чакали Фери Ач, но той не отишъл. Накрая им омръзнало и всички си отишли.
— А Фери Ач защо не е отишъл?
— Защото го е било срам. Освен това е знаел, че ще го махнат като главатар, понеже е загубил битката. Днес на обед пак имали събрание. На него вече присъствувал и Фери Ач. Снощи късно го видях пред вашата къща.
— Тука ли?
— Да. Попита портиера дали си по-добре. — На Немечек му стана много приятно. Не повярва на ушите си:
— Лично той ли?
— Лично той.
Немечек се зарадва. Бока продължи:
— Казах вече, имали събрание на острова и вдигнали много врява. Скарали се здравата, защото всички искали да свалят Фери Ач. Само двама били на негова страна: Вендауер и Себенич. Братята Пастор били против него, защото по-големият Пастор искал да стане главатар. Накрая все пак свалили Фери Ач и избрали за главатар по-големия Пастор. Но знаеш ли какво станало?
— Какво?
— Станало така, че когато най-после се успокоили и избрали новия главатар, при тях отишъл пазачът на Ботаническата градина и им казал, че директорът няма да търпи повече този шум, и ги изпъдил от градината. После пазачът заключил острова. На моста сложили врата.
Капитанът се засмя от сърце.
— Това е много хубаво! — каза той. — А ти откъде знаеш?
— Разказа ми го Колнаи. Срещнах го, като идвах насам. Отиваше на площадката, защото съюзът на маджунарите пак има общо събрание.
При тези думи момченцето се намръщи и промълви тихо:
— Не ги обичам. Те написаха името ми с малки букви.
Бока побърза да го успокои:
— Поправили са го. Не само че го поправиха, но в голямата книга написаха името ти само с главни букви.
Немечек поклати отрицателно глава:
— Не е вярно. Казваш ми го само защото съм болен и искаш да ме успокоиш.
— Казвам ти го, защото е истина. Честна дума, истина е!
Малкото русичко момче отново повдигна показалеца си:
— Сега пък и честна дума даваш за лъжата, само за да ме успокоиш.
— Ама…
— Не говори!
Немечек му кресна. Капитанът смъмра генерала! Той му кресна в пълния смисъл на думата, нещо, което на площадката щеше да бъде непростим грях, но тук беше позволено. Бока усмихнат се съгласи.
— Добре — каза той, — щом не ми вярваш, скоро сам ще се убедиш. Те ти направиха специална почетна диплома и скоро ще пристигнат. Ще ти я донесат. Ще дойде целият съюз.
Но малкото русичко момче не повярва и сега:
— Като видя, ще повярвам!
Бока сви рамене. Той си помисли: „По-добре е, че не вярва, поне ще се зарадва повече, като ги види“.
С всичко това той, без да иска, развълнува болния. Немечек беше много огорчен от несправедливата постъпка на съюза.
— Виждаш ли — започна пак той, — те постъпиха много грозно с мен!
Бока вече не смееше да му противоречи, защото се страхуваше, че ще го развълнува още повече. Болният го попита:
— Нали съм прав?
Той се съгласи:
— Прав си.
— Макар че — продължи Немечек и·се облегна на възглавницата си — аз воювах и за тях, както и за останалите, за да запазим площадката и за тях. Зная добре, че не воювах за себе си, защото вече никога няма да видя площадката.
Той замълча. В главата му се блъскаше ужасната мисъл, че никога вече няма да види площадката. Той беше дете. Беше готов да се откаже от всичко на този свят, но не и от площадката, не можеше да се откаже от „скъпата площадка“!
И това, което не се случи през цялото време на боледуването му, се случи сега. Ужасната мисъл насълзи очите му. Той заплака не от мъка, а от безсилен яд срещу онова страшно нещо, което не му позволяваше още веднъж да отиде на улица „Пал“ при крепостите и колибата. Той видя парната резачка, навеса, двете големи черничеви дървета, от които береше листа за Челе, понеже Челе отглеждаше в къщи много копринени буби и му трябваха листа, а Челе беше конте и му беше жал да си разваля хубавите дрехи, освен това Челе го караше да се катери по дърветата и затова че беше редник. Той видя тясното желязно коминче, което пуфкаше весело и бълваше към ясното синьо небе снежнобели облачета пара, които много бързо, само след миг, изчезваха, без да остане и следа от тях. И той сякаш чу познатия писклив глас, който издаваше парната резачка, щом трионът й се допираше до цепеницата, за да я нареже на ситно.