— Кога ще стане?
— В други ден.
— Добре, но работете, за да не го получа пак след една седмица. Имате ли друга работа?
— Само детето да не беше болно, господине…
Господин Четнеки сви рамене:
— Това е много тъжно и аз много съжалявам, но вече ви казах, че костюмът ми трябва много спешно. Хващайте се на работа веднага!
Шивачът въздъхна:
— Ще се захвана.
— Моите почитания! — каза господин Четнеки и си излезе весело. От вратата той още веднъж се провикна: — Хващайте се веднага на работа!
Шивачът взе хубавото кафяво сако и си спомни думите на доктора. Трябваше да се погрижи за това, което е необходимо в такива случаи. Е, добре, ще се захване веднага за работа. Кой знае за какво ще потрябват парите, които ще получи за това хубаво кафяво сако? Може би тези няколко форинта ще даде на дърводелеца, на онзи дърводелец, който прави малките ковчези. А господин Четнеки ще се перчи гордо в новите си дрехи на разходка по булеварда край Дунава.
Шивачът се върна в стаята и веднага се залови да шие. Той вече не поглеждаше кревата, грабна бързо иглата и конеца, за да завърши по-скоро работата, щом тя не търпи отлагане. Трябваше да я свърши заради господин Четнеки, а може би и заради дърводелеца.
Сега вече не можеха да удържат малкия капитан. Той набра сили и се изправи в кревата. Дългата му нощничка стигаше до глезените. Червено-зелената шапка се мъдреше на главата му, килната настрана. Той говореше задъхано и погледът му се рееше, без да вижда:
— Разрешете да доложа, господин генерал, тръшнах на земята главатаря на червеноризците, моля да бъда повишен! Имайте предвид, че съм вече капитан! Аз се бих за родината и ще умра за нея! Трара! Трара! Надувай, Колнаи!
Той се вкопчи с една ръка в таблата на кревата:
— Крепости, бомбардирайте! Хаха! Ето го! Яно! Пази се, Яно! И ти ще станеш капитан! Твоето име няма да впишат с малки букви! Пфу! Вие сте лоши момчета! Завиждате ми, че Бока ме обича, че съм му приятел, а вие не сте! Съюзът на маджунарите е глупост! Напускам съюза! — И по-тихо прибави: — Моля да се протоколира.
Шивачът, седнал на ниската масичка, нито чуваше, нито виждаше. Костеливите му пръсти се движеха чевръсто по ръкава на сакото, блясваха ту иглата, ту напръстникът. За нищо на света той не искаше да погледне към леглото. Беше го страх, че ако отклони поглед, изведнъж ще му се изпари желанието за всякаква работа, ще хвърли на земята хубавото кафяво сако на господин Четнеки и ще се захлупи до синчето си.
Капитанът седна в леглото и мълчаливо загледа юргана.
Бока запита тихичко:
— Измори ли се?
Немечек не отговори. Бока го покри. Майка му намести възглавницата под главата му:
— Стой мирно, почини си.
Болният погледна Бока, но личеше, че не го вижда. Лицето му придоби учуден израз. Той му каза:
— Татко…
— Не, не — запротестира сподавено генералът, — не съм ти татко… не ме ли познаваш? Аз съм Янош Бока.
Болният, без да разбира, повтори с уморен глас:
— Аз съм… Янош Бока… — Настъпи·продължително мълчание. Момченцето затвори очи и въздъхна силно и дълбоко, сякаш в неговото малко сърчице се беше събрала цялата човешка мъка.
Беше тихо.
— Може би ще заспи — прошепна дребната руса женица, която вече едва стоеше на краката си от продължителното бодърствуване.
— Да не го закачаме — отговори шепнешком Бока.
Те седнаха встрани на един вехт зелен диван. Шивачът прекъсна работата си, отпусна кафявото сако на коленете си и сведе чело върху ниската масичка. Всички мълчаха. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако бръмне муха.
От двора през прозореца долитаха детски гласове. Навън сякаш имаше много деца, които говореха тихо. Изведнъж познат глас прозвуча в ушите на Бока. Той чу едно име, което някой каза шепнешком:
— Барабаш.
Бока стана и на пръсти излезе от стаята. Когато отвори стъклената врата на кухнята и излезе на двора, видя познати лица. Близо до вратата стояха плахо група момчета от улица „Пал“.
— Ние сме — прошепна Вайс. — Дойде целият съюз на маджунарите.
— Какво искате?
— Донесохме му почетна диплома, на която с червено мастило е написано, че съюзът му се извинява и че в голямата книга сме написали името му само с главни букви. Донесохме и голямата книга. Тук е цялата делегация.
Бока поклати глава:
— Не можахте ли да дойдете по-рано?
— Защо?
— Защото сега спи.
Делегатите се спогледаха.
— Не можахме да дойдем по-рано, защото спорехме кой да бъде водач на делегацията. Спорехме половин час, докато изберем Вайс.
Жената се появи на прага.