— Не спи, пак забълнува — съобщи тя.
Момчетата стояха като заковани. Всички се стъписаха.
— Влезте, момчета — покани ги жената. — Може би ще дойде на себе си, като ви види.
И тя разтвори широко вратата пред тях. Те пристъпиха един след друг смутено, почтително, сякаш влизаха в храм. Още пред вратата сваляха шапки. И когато след последното момче вратата тихо се затвори, всички стояха в стаята онемели, застинали, с широко отворени очи. Гледаха шивача и кревата. Шивачът и сега не вдигна глава, стоеше облегнат на ръката си. Той не плачеше, изглеждаше само много изморен. А в леглото с отворени очи лежеше капитанът, дишаше тежко, дълбоко, безкръвните му устни бяха разтворени. Той не позна никого. Сигурно виждаше вече само неща, каквито здравите хора не виждат.
Жената подкани момчетата напред:
— Идете при него.
Те тръгнаха бавно към кревата. Но едва ходеха. Окуражаваха се един друг:
— Иди ти.
— Първо иди ти.
Барабаш се обади:
— Ти си водач на делегацията.
При тия думи Вайс бавно пристъпи до кревата. Останалите се наредиха зад него. Момченцето не ги погледна.
— Говори — прошепна Барабаш.
И Вайс започна с развълнуван глас:
— Немечек… ти…
Ала Немечек не го чуваше. Задъхваше се и гледаше към стената.
— Немечек! — повтори Вайс и едва не се разплака.
Барабаш му се скара шепнешком:
— Не реви!
— Не рева — отвърна Вайс и се зарадва, че успя да отговори, без да заплаче. После той се съвзе. — Дълбокоуважаеми господин капитан! — започна той речта си и измъкна от джоба си някакъв лист. — Ние дойдохме… и аз, като председател… от името на съюза… защото ние сгрешихме… и ти искаме прошка… и в тази почетна диплома… всичко е написано…
Той се извърна гърбом. В очите му блестяха сълзи. Но за нищо на света не искаше да наруши тържествения тон, с който всички се гордееха така много.
— Господин протоколчик — прошепна той назад, дайте ми книгата на съюза.
Лесик му я подаде услужливо. Вайс я постави предпазливо в края на леглото и я разтвори там, където беше вписан протоколът.
— Погледни, ето го — каза той на болния.
Обаче очите на болния бавно се затвориха. Почакаха. После Вайс отново се обади:
— Виж.
Болният не отговори. Всички се приближиха до леглото. Разтрепераната жена едва си проби път сред момчетата. Тя се приведе над детето си.
— Знаеш ли — каза тя с чужд, учуден и разтреперан глас на мъжа си, — той не диша…
Тя сложи ухо на гърдите му.
— Не! — извика тя гласно, без да се интересува от нищо. — Не диша!
Момчетата се дръпнаха назад. Те стояха в ъгъла на стаята, притиснати един до друг. Съюзната книга падна от леглото разтворена, както я беше разтворил Вайс.
Жената започна да пищи:
— Ръцете му са студени!
И в голямата подтискаща тишина, която последва тези думи, се чу как шивачът, който дотогава седеше на столчето си неподвижен, склонил глава на ръката си, изведнъж се разрида. Тихо, едва чуто, както ридаят възрастните хора. Раменете му се тресяха от плач. Бедничкият, продължаваше да пази хубавото кафяво сако на господин Четнеки, защото го махна от коленете си да не го намокри със сълзите си.
А жената прегръщаше, целуваше малкото мъртво момченце, после коленичи до леглото му, зарови лице във възглавницата и започна да ридае. А Ерньо Немечек, секретар на Съюза на събирачите на маджун, капитан от площадката на улица „Пал“, бял като платно, със затворени очи, лежеше по гръб в леглото си и сега вече всички знаеха, че той не вижда и не чува това, което става около него, защото взорът на капитан Немечек беше отнесен от вълшебници там, където само такива като капитан Немечек чуваха нежна музика и виждаха сияйни простори.
— Късно дойдохме — прошепна Барабаш.
Бока стоеше сред стаята с обронена глава. Преди малко, само преди няколко минути, когато седеше на ръба на леглото, едва успя да потисне плача си. А сега учуден разбираше, че не може да заплаче, че няма сълзи. После се огледа с някаква неизмерима празнота в душата си. Забеляза момчетата, свити в ъгъла. Отпред стоеше Вайс с почетната диплома в ръка, която Немечек не можа да види.
Бока отиде при тях:
— Прибирайте се.
А те, горките, почти се зарадваха, че могат да се махнат оттук, от тази непозната стаичка, където приятелят им лежеше мъртъв. Един по един те се измъкнаха от стаята в кухнята, а оттам в слънчевия двор. Последен остана Лесик. Когато вече всички бяха излезли, той на пръсти отиде до леглото и безшумно вдигна от земята съюзната книга. Той погледна леглото и притихналия мъничък капитан.
После Лесик излезе след другите в слънчевия двор, където по недоразвитите дръвчета чуруликаха млади, весели врабчета. Момчетата стояха на двора и гледаха врабчетата. Не разбираха нищо. Знаеха, че приятелят им е мъртъв, и едновременно не разбираха това. Поглеждаха се учудено като хора, които съзерцават нещо съвсем неразбираемо, съвсем чуждо, което виждат за първи път в живота си.