Привечер Бока тръгна по улиците. Трябваше да учи, защото на другия ден имаше трудна програма. Имаше и латински. Отдавна не беше изпитван и беше сигурен, че учителят Рац ще го вдигне. Но нямаше желание да учи. Той бутна настрана учебника и речника и излезе от къщи.
Заскита безцелно по улиците. Избягваше улица „Пал“ и познатия квартал. Сърцето го заболя при мисълта, че днес на такъв тъжен ден трябва да види отново площадката.
Където и да вървеше, нещо все му напомняше за Немечек.
Булевард „Юлои“…
По него минаха тримата с Чонакош и Немечек, когато за първи път отидоха на разузнаване в Ботаническата градина.
Улица „Кьозтелек“…
Спомни си, че веднъж след училище спряха по средата на тази улица и Немечек, много сериозен, им разказа как предишния ден двамата Пасторовци са им заграбили топчетата в градината на музея. Чонакош отиде към тютюневата фабрика и от железния парапет на прозорчето на мазето смръкна тютюнев прашец. Как кихаха тогава!
Районът на музея…
Върна се и оттам. Разбра, че колкото повече бяга от площадката, толкова по-силно го тегли нататък някакво парливо чувство. И му олекна, когато реши да отиде на площадката направо, без да заобикаля. Той забърза, за да стигне час по-скоро. И колкото повече наближаваше тяхното владение, толкова повече нарастваше спокойствието, което обземаше сърцето му. На улица „Мария“ беше вече толкова спокоен, че се затича, за да стигне по-скоро. А когато във вечерния здрач стигна до ъгъла и забеляза познатата сива ограда, сърцето му трепна. Трябваше да спре. Вече нямаше защо да бърза, беше стигнал. Той бавно закрачи към площадката, чиято вратичка беше отворена. Облегнат на дъсчената ограда, отпред пушеше лулата си Яно. Когато видя Бока, той му замаха ухилен:
— Натупахме ги, а!
Бока му се усмихна тъжно в отговор. Но Яно се разгорещи:
— Натупахме ги… Изхвърлихме ги… Изгонихме ги…
— Да — потвърди тихо генералът.
После спря пред словака, помълча малко и попита:
— Яно, знаеш ли какво се случи?
— Какво?
— Умря Немечек.
Словакът го изгледа учудено. Извади лулата от устата си.
— Кой беше Немечек? — запита той.
— Малкото русичко момче.
— Аха! — сети се словакът и пъхна лулата в устата си. — Горкото.
Бока влезе през вратичката. Пред него спокойно се простираше голямото празно парче градска земя, където бяха прекарали толкова весели часове. Той го обходи бавно и стигна до окопа. Още се виждаха следите от битката. Пясъкът беше нашарен от стъпки. Пръстта, натрупана пред окопа, тук-там се беше свлякла, когато момчетата бяха изпълзели за атаката.
А купчините дърва стърчаха една до друга утихнали и потъмнели, с издигнати отгоре крепости, а стените им бяха целите покрити със собствения им барутен прах — с пясък.
Генералът седна върху насипа и облегна брада на ръцете си. На площадката сега беше тихо. Малкият железен комин вечер замлъкваше и чакаше сутрин сръчни ръце отново да го сгреят. Резачката също почиваше, спеше и малката къщичка под напъпилите диви лози. Отдалече, като насън, долиташе градският шум. Бръмчаха коли, хора се провикваха оттук-оттам, а от задния прозорец на съседната къща, сигурно от кухнята, където цял ден гореше лампа, долетя весела песен. Пееше някаква слугиня.
Бока стана и отиде до колибата. Той спря на мястото, където Немечек бе повалил на земята Фери Ач, както някога Давид беше повалил Голиат. Той се наведе към земята и затърси скъпите следи от стъпки, които щяха да изчезнат от пясъка така, както малкият му приятел беше изчезнал от този свят. Земята беше изровена на това място, но следи нямаше. Той щеше да познае стъпките на Немечек, защото те бяха толкова малки, че и червеноризците се бяха учудили, когато откриха следите от обувките му край развалините на Ботаническата градина, защото бяха по-малки и от следите на Вендауер. През този паметен ден…
Той отмина с въздишка. Отиде при трета крепост, където малкото русичко момче беше видяло за първи път Фери Ач, когато той му беше креснал: „Страх ли те е, Немечек?!“
Генералът беше уморен. Днешният ден го беше изтощил духовно и физически. Той се клатушкаше като пиян. С голямо усилие се покатери на втора крепост и се сви. Тук поне не го виждаше никой, никой не му пречеше, можеше да си припомни хубавите преживявания и можеше да си поплаче, ако изобщо можеше да плаче.