Ветрецът довея гласове. Той погледна надолу от крепостта и пред колибата забеляза две малки тъмни фигури. Не ги позна в тъмното; заследи дали са негови момчета и ще ги познае ли по гласовете.
Двете момчета разговаряха тихо помежду си.
— Барабаш — проговори едното, — сега сме на мястото, където горкият Немечек спаси нашето владение.
Момчетата млъкнаха. После се чу:
— Барабаш, хайде да се сдобрим тук, но завинаги и истински, няма смисъл да се сърдим един на друг.
— Добре — отговори трогнат Барабаш, — ще се сдобря с тебе. Нали затова дойдохме.
Пак настъпи тишина. Те стояха мълчаливо един срещу друг и чакаха другия да започне помиряването. Накрая се обади Колнаи:
— Тогава здравей!
Барабаш отвърна разчувствуван:
— Здравей!
Те се ръкуваха. И дълго стояха така, стиснали ръце. После, без да си кажат дума, се прегърнаха.
И това се случи. Стана и това чудо. Бока ги гледаше от крепостта, но не се издаде. Искаше да остане сам, пък и си помисли, че няма смисъл да ги безпокои.
После двете момчета, разговаряйки тихо, тръгнаха към улица „Пал“. Барабаш каза:
— За утре имаме много по латински.
— Да — потвърди Колнаи.
— На тебе ти е лесно — въздъхна Барабаш, — защото те изпитаха вчера. А аз отдавна не съм изпитван и тези дни ми идва редът.
Колнаи рече:
— Внимавай, защото от втория откъс десети до двадесет и трети ред не ни е даден за урок. Отбеляза ли си го в учебника?
— Не.
— Да не седнеш да научиш и това, което не трябва. Ще дойда у вас и ще ти го отбележа в книгата.
— Добре.
Ето, те мислеха вече за уроците си. Бързо забравяха. Немечек умря, но остана учителят Рац, уроците по латински и най-важно, живи останаха самите те.
Двамата млъкнаха и изчезнаха в тъмната нощ. Най-после Бока остана съвсем сам. Ала не го свърташе на крепостта. Беше вече късно. От църквата в Йожефварош се разнесе кротко камбанен звън.
Бока слезе от крепостта и спря пред колибата. Той видя Яно да се връща през вратичката на улица „Пал“, запътен към колибата. Размахал опашка, душейки, край него тичаше Хектор. Бока ги изчака.
— Какво? — обади се словакът. — Няма ли да си ходиш?
— Отивам си — отговори Бока.
Словакът пак се ухили.
— В къщи те чакат с хубава топла вечеря.
— Хубава топла вечеря — повтори машинално Бока и помисли, че на улица „Ракош“ в къщата на бедния шивач двамата нещастници, шивачът и жена му, също ще седнат в кухнята да вечерят. А вътре в стаята горят свещи. Там е и двуредният, хубав костюм на господин Четнеки.
Бока случайно надникна в колибата.
Облегнати до стената, видя необичайни инструменти. Кръгла, червено-бяла тенекиена табела, нещо подобно на онези кръгчета, каквито държат в ръцете си железничарите, когато край кантона им префучи бързият влак. Имаше и един триножник с месингова тръба отгоре. Имаше и колци, боядисани в бяло…
— Какво е това? — попита Бока.
Яно погледна вътре.
— Това ли? Те са на господин инженера.
— На какъв господин инженер?
— На строителния инженер.
Сърцето на Бока трепна силно:
— На строителен инженер ли? Какво ще прави тук?
Яно дръпна лулата си:
— Ще строи.
— Тука ли?
— Да. В понеделник ще дойдат работници, ще разкопаят площадката… ще правят мазе… основи…
— Какво? — викна Бока. — Къща ли ще строят?
— Къща — отговори равнодушно словакът, — голяма, триетажна къща… собственикът на парцела ще строи къща.
И Яно влезе в колибата.
Светът се завъртя пред Бока. Сълзи запариха очите му. Той забърза, после тичешком избяга през вратичката. Бягаше от тук, от това парче земя, което момчетата с толкова страдания, с толкова героизъм бяха успели да защитят и което им се отплащаше с такава неблагодарност и беше готово за вечни времена да закрие плещите си с някаква голяма жилищна сграда.
От вратичката той погледна още веднъж назад като изгнаник, който завинаги напуска родината си. В голямата мъка, която сви сърцето му при тази мисъл, се вля само една-единствена малка капчица утеха. Помисли си, че нещастният Немечек не можа да дочака делегацията на маджунарите, която искаше да му се извини, но поне не беше доживял да му отнемат родината, заради която умря.
На другия ден, когато целият клас седеше по местата си, затихнал в тържествено мълчание, и учителят, господин Рац, замислен, с тържествени крачки се изкачи на катедрата, за да им припомни с приглушен глас в дълбоката тишина за Ерньо Немечек и за да ги помоли на другия ден в три часа целият клас да се събере на улица „Ракош“ в черни или поне в тъмни дрехи, тогава Янош Бока се втренчи в чина пред себе си и за първи път детската му душа започна да се просветлява от догадката какво всъщност е животът, на който ние всички сме неуморни ту горестни, ту весели слуги…