Подкара под старите дъбове, които се редяха покрай „Еспланейд“, и мина покрай кантината на Манди, която още беше отворена въпреки късния час, а по масите вътре седяха неколцина клиенти. Продължи нататък, докато не чу пронизителните звуци на трескавия джаз, отекващи над кратката отсечка по авенюто, за която майка му винаги го предупреждаваше да не забавя крачка, когато минава по нея — точно както и всички други майки от квартал „Треме“ предупреждаваха синовете си. От лявата страна на авенюто се намираше клуб на име „Луксозната миля“, макар че на светлината на сините крушки изглеждаше по-скоро съмнителен, отколкото луксозен, и със сигурност не заемаше цяла миля, дори да се смята заедно с паркинга, застлан с натрошени мидени черупки; от дясната страна, почти срещу него, имаше друг клуб на име „Тен Спот“ — осветен с червени крушки, но иначе със също толкова арогантна външност — а от отворената врата на входа се разнасяше гласът на певицата, съпровождан от воя на разгорещен саксофон. Малко по-нататък, след една обущарска работилница и един магазин за дрехи втора ръка, от страната на Къртис беше третият клуб в тази отсечка от Еспланейд авеню — казваше се „Дан Дидит“, а докато Къртис въртеше педалите на велосипеда си към ниската, квадратна тухлена постройка с ярките жълти и зелени светлини, които сякаш пулсираха ведно с басовия ритъм на музиката, напираща да изригне отвътре, входната врата рязко се отвори и навън се изсипаха неколцина посетители, които изглеждаха така, все едно са се возили в бетонобъркачка. Бяха чорлави и раздърпани, залитаха на всяка крачка, крещяха и се смееха оглушително, и се подкрепяха един друг, докато се бореха със силата на земното притегляне. На Къртис му се наложи да направи рязък завой, за да избегне сблъсъка с тях, и докато ги подминаваше, зърна Рауди Патерсън по средата на групичката — Дженива Баракоун беше увиснала на ръката му и го гледаше влюбено, а Рауди се хилеше с пиянско веселие и крещеше към небесата, като размахваше манерка с контрабанден алкохол срещу суровите дъбове.
Къртис си продължи по пътя, но взе решение да не позволява на Еленор Колдуел да продължава да бъде мамена от Рауди Патерсън. Възнамеряваше да ѝ каже — и да се постарае да бъде разбран както трябва — че тя заслужаваше много повече и си губеше както времето, така и чувствата с този мъж, който пълзеше от една жена на друга в горещите летни нощи. Къртис, разбира се, знаеше как някои хора не искаха да разберат истината, дори да е написана на обратно на челото им, така че да я прочетат в огледалото — но смяташе, че е длъжен поне да опита. Онези думи повярвай ми, които беше казал на Рауди, трябваше да се разбират и така, и иначе.
Той зави наляво по Норт Дербини стрийт от „Еспланейд“, като остави шума на клубовете зад гърба си, и продължи сред притихналите, познати тесни къщички, притиснати една в друга — на някоя веранда тук-там грееше фенер, зад някои от прозорците трептяха свещи, а онези, които можеха да си позволят електричество, се радваха на малко по-ярка и постоянна светлина. Къртис насочи велосипеда си към кремавата къща с тъмнокафяви первази, която се намираше горе-долу по средата на пресечката между „Дюмейн“ и „Сейнт Ан“. Беше се прибрал у дома. Оскъдното сияние на една-единствена електрическа лампа надничаше между завесите на прозореца към улицата. Къртис качи колелото и количката си на тясната веранда и заключи превозното си средство с верига и катинар за боядисаните в кафяво перила. Извади сакото си от количката и го преметна през ръката си, а сетне понечи да използва друг ключ, за да си отвори входната врата, но бравата се завъртя под ръката му и той разбра, че майка му го е чакала да се прибере.
— Ето го и него — рече тя от креслото си с кадифена тапицерия, все едно говореше с облекчение на някой друг в стаята.
Къртис затвори вратата след себе си и сложи резето.
— Много си хубав — каза му тя. — С папийонката и прочее.
— Благодаря — кимна той.
— Чаках те да ми разправиш как е минало.
Той сви тесните си рамене в отговор. Абажурът на лампата беше тъмнозелен и сякаш улавяше светлината в капан, вместо да я пусне на свобода; малкото светлина, която успяваше да избяга от него, потъваше в шарките на цветя и лози по тапетите.
— Като гледам, май не е минало много добре — рече тя.
Гласът ѝ звучеше уморен и пресеклив, все едно никога не успяваше да си поеме дъх.
— По лицето ти личи.
— Не беше лошо — отговори той.
Орхидея Мейхю замълча, като се взираше в него. В другия край на стаята приглушено бръмчеше вентилатор с метална рамка, но само разместваше жегата в стаята. При все това, Орхидея се беше увила с любимото си протъркано одеяло, така че се виждаха само овалното ѝ кафяво лице и тънките ѝ ръце; косата ѝ беше покрита със сив шал, а краката — скрити под гънките на одеялото, но Къртис не се съмняваше, че както винаги беше с износените си кожени пантофи.