— Нали ти казах да не ѝ подаряваш нищо с карфица? — рече тя.
— Моля?
— Карфица — повтори тя и задавено си пое дъх, все едно произнасянето на тази дума беше изкарало целия въздух от дробовете ѝ. — Да се подарява на момиче нещо с карфица, носи лош късмет. Нали ти казах?
— Не, мамо — отговори Къртис. — Не си.
— Е — рече тя, — ти трябваше и сам да го знаеш. Всеки го знае. Когато видях онова нещо с карфицата, което се канеше да ѝ подариш, веднага си помислих, че го правиш нарочно, за да не се получи.
Тя се намръщи. Дълбоките бръчки на лицето ѝ се врязаха още по-надълбоко. Беше дребна и крехка, скулите ѝ бяха като малки остриета, които напираха да разсекат тънката плът на лицето ѝ, очите ѝ изглеждаха кухи и сякаш улавяха всяка искрица светлина, преди да успее да избяга от тях, като абажура на лампата. Беше на трийсет и седем години, но като нищо можеше да мине за четиридесет и седем годишна. Мнозина мислеха, че е на толкова.
— Боже мили — рече тя. — Тази вечер гърбът много ме боли. Боже мили, боже мили. Не изпускай младостта си, Къртис. Ще свърши, преди да се усетиш.
— Слушам, мамо.
Беше чувал тези твърдения сто пъти по сто; беше им отговарял по същия начин, сто пъти по сто.
— Яде ли нещо?
— Едно парче торта за рождения ден.
— Е, явно все пак не е минало толкова зле, след като си ял от тортата на богаташката дъщеря.
Той напълни дробовете си с жежкия въздух. Думите излетяха от устата му, преди да успее да им попречи.
— Когато отидох там… си мислех, че съм поканен на празненството като гост, но…
— Мястото ти не е там — прекъсна го Орхидея. — И ти го знаеш, и аз го знам.
Ръката ѝ, тънка като сянка, се раздвижи нагоре и се зае да масажира врата ѝ.
— Отдавна трябваше да съм в леглото, вместо да те чакам да се прибереш.
Къртис затвори уста. Отново кимна, защото нямаше какво повече да отговори.
— Помогни ми да стана — рече тя, макар че вече се опитваше да се изправи сама. — Отивам да си легна. Толкова съм уморена… да те чакам и да се тревожа.
Къртис ѝ помогна. Беше като малък наръч съчки за огъня, които щяха да изгорят с припукване от първия допир на пламъците. Избелялата розова домашна рокля, която носеше под одеялото си, я обгръщаше като облак дим. Протърканите кожени пантофи търсеха опора по износения кафяв килим. Когато пристъпи напред, тя потрепери и лицето ѝ се изкриви от гримаса, все едно цялата болка на света я беше пронизала до костите.
— Леко, леко — рече тя и се отпусна върху него; почти не усещаше тежестта ѝ.
Както обикновено, му се наложи почти да я пренесе в нейната стая, осветена от друга самотна лампа, но иначе подобна на пещера, потънала в сенки.
Помогна ѝ да легне, като я подпря на множеството ѝ възглавници.
— Оставих ти пилешки воденички и малко чай в кухнята — рече му тя, докато се нагласяше под завивките. — Нахрани се.
— Добре, мамо.
— Целуни майка си — нареди му жената и той я целуна по бузата.
Тя разроши косата му, потупа го по рамото, въздъхна и се загледа в пукнатините на тавана, все едно виждаше там звездите на вечността.
— Лека нощ, мамо — каза Къртис, докато се оттегляше.
— Не съжаляваш ли, че отиде? — попита го тя точно преди да затвори вратата.
— Тортата беше хубава — отвърна той с лека усмивка.
— Ето, пак приличаш на баща си. Твърдоглав си точно като него. Дори да те ухапе гърмяща змия, ти пак ще кажеш, че не те боли.
— Лека нощ — повтори той, но тя още не беше приключила с него и той го знаеше.
— Не знам дали ще мога да отида на черква утре. Много ме боли гърбът.
— Хубаво ще е да излезеш малко.
— В тази жега? Имам чувството, че ще се разтопя. Но ти отиди и кажи на всички, че следващата неделя отивам, каквото и да стане.
Това също беше ритуал, повтарян безброй пъти. Къртис отговори, че ще го направи, и докато затваряше вратата, тя протегна ръка да загаси лампата на нощното шкафче, а в стаята се възцари дълбока тишина.
Когато остана сам в своята стая, зад затворената врата, той светна крушката на тавана, а след това и собствената си лампа на нощното шкафче, която озаряваше стаята с по-топло сияние. Почисти с четка сакото си, преди да го окачи в гардероба. Стаята му беше безупречно подредена, леглото му беше оправено — всяка сутрин, преди да тръгне за работа, го оставяше така — и всичко беше точно там, където му беше мястото — спретнато и светнато, както би казал Стария. Понечи да се съблече, за да си легне, но сетне нещо в него сякаш се пречупи — подобно на пукнатина в пода на иначе старателно изградена къща, заради която цялата постройка се срива до основи. Тежко се отпусна на един стол до единствения прозорец в стаята и си помисли, че за да се изправи на крака, щеше да е потребен някой друг Къртис Мейхю — някой по-силен и с много повече енергия, отколкото имаше той тази вечер.