Заслуша се в нощта. Някъде наблизо лаеше куче. Беше онова, което се казваше Топър, от къщата на семейство Обри от другата страна на улицата. Чуваше се и музика… откъслечни звуци от свирене на тромпет, които ту се усилваха, ту отслабваха, сякаш пренесени от повреден радиоапарат, но Къртис знаеше, че всъщност свиреше Джордж Мейсън, който продължаваше да работи на доковете, където съдбата беше нападнала татко му от засада още през 1920 година, когато Къртис беше само на шест. По воя на този тромпет се познаваше как се чувства мистър Мейсън — и тази вечер звучеше така, все едно и неговата музика беше толкова тежко наранена, колкото се чувстваше самият Къртис.
Той отпусна глава в ръката си. Как можеше да е толкова глупав? Да си помисли, че… да си помисли, че мястото му е там. Как се беше оставил да си помисли, че може да бъде посрещнат с добре дошъл в онзи свят?
Имаше нужда да го чуе някой. О, колко много му трябваше да го чуе някой точно в тази нощ.
Оформи думата в главата си, силно и ясно, и я изпрати на собствената си дължина на вълната, която беше също толкова тайнствена за него, колкото радиочестотите, прекосяващи жиците във въздуха, но си беше негова и беше само за него.
Здравей — каза той наум.
Зачака, но не последва отговор.
Здравей — опита отново той, този път малко по-силно.
Отново не последва нищо. Е, тя може би вече спеше. Понякога я викаше, но тя не отговаряше, така че…
Здравей — отвърна тя и макар гласът в главата му да беше неговият, звучеше различно… с различно произношение и различно ударение… и той разбра, че говори с нея.
Опитваш се да заспиш ли? — попита я той.
Последва кратка пауза, преди тя да му отговори: Просто си лежа.
О. Не исках да те притеснявам.
Всъщност не ми се спи чак толкова — отговори тя.
И на мен. Всичко при теб наред ли е днес?
Последва нова кратка пауза, после тя каза: Днес набиха братчето ми. Изтича направо на улицата, за да отиде при продавача на сладолед.
На коя улица?
Известно време нямаше отговор. Къртис леко се усмихна. Знаеше със сигурност, че тя е момиче — сама му го беше казала — и е на десет години, което също му беше казала, но не искаше да му издаде нито името си, нито къде живее. Предполагаше, че живее някъде в същия град, защото не смяташе, че може да чува някого на повече от няколко мили разстояние — в противен случай сигурно щеше да чува и други гласове, ден и нощ, и може би щяха да бъдат на хора, които дори не подозират, че разговарят с някого. Собствената му способност беше започнала да се проявява малко по малко, когато стана на девет години, и затова си мислеше, че може би и с нея е същото, която и да беше тя. Говореха си по този начин от около четири месеца насам, с прекъсвания; със сигурност не всяка вечер, но поне по веднъж или два пъти всяка седмица — просто си говореха през нощта като хора, които всеки момент ще потънат в сън, но още не са съвсем готови да оставят действителността зад гърба си. Понякога я чуваше и през деня, но тогава бяха по-скоро неща като Ох или Да му се не види, или О, не, все едно си беше натъртила палеца на крака или си беше изпуснала учебниците, или някоя друга подобна дребна катастрофа, която я беше накарала да заговори по-силно. От уважение към нея той никога не ѝ отговаряше, докато тя първо не му каже Здравей, и не я притискаше да разговарят, ако не му отвърне, след като сам ѝ беше казал Здравей два пъти поред.
Нашата улица — отговори му тайнственото десетгодишно момиченце и Къртис се убеди, че беше достатъчно умна да не разкрива нищо повече, защото все още се опитваше да проумее и овладее собствената си способност и вероятно още не беше успяла да го направи.
Нали знаеш, че съм истински човек? — попита я той.
Татко ми казва, че не си. Казва, че си измислям и няма никакъв Къртис.