Мислеше си, че няма да ѝ бъде лесно, ако не му позволи да ѝ помогне, но един господ знаеше какво си мислеха за това нейните татко и мама. Точно като неговата собствена майка, която беше убедена, че съвсем е откачил, докато не отидоха да се срещнат с Лейди и мистър Муун.
Но засега не можеше да направи нищо по този въпрос.
Къртис се съблече, облече си потника, с който спеше, и се пъхна под чаршафа. Сетне взе от нощното шкафче книгата, от която четеше почти всяка вечер, макар че вече я беше прочел няколко пъти от край до край. „Смъртта на крал Артур“ от сър Томас Малори никога не му омръзваше и макар дори да не знаеше как се произнася оригиналното заглавие на книгата, както и някои от думите в нея, този дребен проблем изобщо не го притесняваше. Важна беше историята на благородните рицари и техните великолепни приключения.
Той почете малко от книгата, докато не му се доспа съвсем, а сетне загаси лампата и се предаде на съня.
Десета глава
— Моля за извинение, мистър Лъденмиър, но имате посетител. Вече му казах, че сте зает.
Джак Лъденмиър — четиридесет и четири годишният собственик на компанията за речни превози с товарни параходи, която носеше неговото име — се пресегна над дъбовото си писалище, за да натисне копчето на интеркома.
— Алис — каза строго той. — Двамата с Виктор сме много заети. Вече казах, че не искам да бъда прекъсван. Ясно ли е?
Отговор нямаше. Лъденмиър погледна адвоката на компанията си, Виктор Едуардс, и сви рамене. Сетне вратата на кабинета му изведнъж се отвори без обичайното почукване и изчакване на отговор. Алис Тревелиън влезе в стаята, като държеше в ръка един служебен плик.
— Съжалявам, сър, но той настояваше да ви дам това.
Тя остави плика на тъмнозелената попивателна на писалището до договорите, които преглеждаха двамата с юриста.
— Вече му казах, че сте в среща. Но той рече…
Секретарката замълча за миг, защото Джак Лъденмиър беше справедлив началник и плащаше добра заплата, но когато издаваше нареждания, очакваше да бъдат спазвани — а точно сега в светлосините му очи искреше предвестник за мълнията, която можеше да изригне всеки миг от тях, за да изпепели всекиго, дръзнал да го разгневи. Но нямаше друг избор, освен да продължи.
— Рече, че няма да си тръгне, докато не се срещне лично с вас, дори да се наложи да чака цял ден, и трябва да говорите на четири очи.
— За кого се мисли този, дявол да го вземе? Да не е Хюи Лонг? Как е успял да мине покрай Роджър?
— Мистър Делакроа ми се обади, за да ми обясни, че мъжът е бил много настоятелен, меко казано. Каза ми, че ще го пусне да се качи, така че аз да реша как постъпя с него.
— Нямам време за тези глупости! — отсече Лъденмиър и понечи да отмести плика, но пръстите му напипаха нещо твърдо в него.
Стори му се, че нещото е метално. Любопитството неочаквано го надви.
— Ох, господи боже! — възкликна той и разкъса плика, за да види с очите си какво имаше вътре.
Изминаха още няколко секунди, преди да заговори отново, този път по-тихо:
— Вик… нека да прекъснем за малко, какво ще кажеш?
— Какво има вътре?
— Ще говорим после — отвърна строго Лъденмиър.
Това беше знак за Виктор да стане от мястото си и да се измете от там. Адвокатът, който наближаваше шейсетте и се отличаваше с достолепното излъчване на застаряващ държавник, сложи капачката на бялата си писалка „Паркър“, изправи се и излезе от кабинета на Лъденмиър през вратата, която водеше към собствения му кабинет. В мига, в който затвори вратата след себе си, Лъденмиър се обърна към Алис:
— Как се казва?
— Не се представи.
— Мътните го взели. Добре, кажи му, че ще му отделя десет минути. И следващия път, когато влезеш тук, без да почукаш, ще се наложи да си търсиш друга работа.
Когато Алис излезе, Лъденмиър изсипа от скъсания плик на писалището си полицейската значка на инспектор от управлението в Шривпорт. Сетне се загледа в нея, като не можеше да повярва на очите си. Все още въртеше по малко бизнес в този град, но бяха минали почти единайсет години, откакто беше напуснал Шривпорт; за какво ли се отнасяше това?
След няколко секунди полицейският инспектор влезе в кабинета му, все едно беше негов. Беше среден на ръст, не изглеждаше много внушителен и беше около четири инча по-нисък от Лъденмиър, който беше шест фута и два инча на височина. Мъжът беше облечен в тъмносин костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черно бомбе. Лъденмиър си помисли, че облеклото му подхождаше на сериозната му работа. Имаше хубаво лице с донякъде меки черти, все едно като малко момче беше пял в черковния хор, но очите му бяха сурови. Нещо повече, бяха безизразни по начин, който Лъденмиър намираше за обезпокоителен, и Лъденмиър незабавно почувства злокобна тръпка по тила си.