Когато беше пристигнал на работа тази сутрин, веднага го бяха хванали и Щуреца, и Веселяка — още преди да стигне до съблекалнята. Шефът иска да те види в момента, в който пристигнеш — рече му Щуреца с гръмовния си басов глас, насечен от щракането на изкуственото му чене. — Каза да не се преобличаш с униформата, а направо да се качваш.
И тъй, едва три минути след като беше прибрал колелото и количката си в съблекалнята, той вече стоеше в кабинета на горния етаж със зеленото стъкло на прозореца, а началникът на цялата „Юниън Стейшън“, с тежките си хълбоци и плешивата си глава, дъвчеше угарката от пурата си и го питаше дали знае къде точно живее Уендъл Крейбъл на Сейнт Ан стрийт, малко след площад „Конго“. Къртис отвърна, че знае, защото много пъти е минавал покрай неговата къща.
Уендъл не дойде на работа тази сутрин — каза му началникът. — И не си вдига телефона. Отивай там да разбереш какво става.
Къртис остана потресен да го чуе. Доколкото знаеше, Стария никога не беше пропускал и един-единствен работен ден. И тъй, докато яростно натискаше педалите с всички сили по обичайния си маршрут, Къртис — все още с всекидневното си облекло, което се състоеше от светлокафяви панталони и риза на сини и зелени карета — беше сигурен, че със Стария се беше случило нещо много лошо. Вчера мистър Крейбъл се беше оплаквал от лошо храносмилане, като беше рекъл, че според него една свинска пържола, която беше изял на предишната вечер в кантината на Манди, е решила да се върне и да му отмъсти. Къртис се надяваше да не е нищо повече от лошо храносмилане, но беше чел, че понякога инфарктите изненадващо удряха жертвите си точно под това прикритие.
Той се отклони от маршрута си, за да се насочи към къщата на Стария, и като прекоси Сейнт Питър стрийт, навлезе в почти свещената земя на малкия парк, който местните жители наричаха площад „Конго“. Тук-там имаше трева, но на повечето места тревата беше стъпкана в пръстта от краката на цели поколения роби, техните деца и децата на техните деца. Бяха се тълпили тук с хиляди още от началото на деветнайсети век, за да си устройват пазари и събирания, да свирят и да танцуват, а понякога — на светлината на факли и на месечината — да предлагат приношения на божествата от пантеона на вуду. И сега, докато Къртис въртеше педалите през площада, а пред него се разбягваха катерици, устремени обратно към гнездата си в короните на дъбовете над главата му, той чу ударите на барабан и трясъка на чинели. Видя самотен барабанист, който беше подредил инструментите си в сянката на дърветата, за да отмерва своя ритъм, а една старица наблизо продаваше ябълки и портокали от количката си, опънала шезлонг до нея, за да си почива на него под листака.
Площад „Конго“ наистина беше почти свещен за обитателите на квартал „Треме“ и особено за Къртис… но не по същата причина, която споделяше с другите.
Мислите му за миг се понесоха обратно към онази вечер през май месец 1923 година, когато слънцето едва-що се беше спуснало над западния хоризонт, а по площада започваха да пълзят синкави сенки; тук-там горяха лампи, все едно очертаваха пътя на единайсетгодишното момче, което беше тогава, и майка му, която го стискаше за ръка и го теглеше след себе си към едно място, на което не искаше да ходи.
В онази вечер също биеше барабан, но някъде отдалеч; басовият пулсиращ ритъм долиташе чак от другата страна на площада и когато погледна натам, малкият Къртис видя горящи факли и човешки сенки, които се движеха бавно, сякаш в сгъстения въздух на трескав сън. Орхидея все така го теглеше към крайната им цел. Там ѝ беше казала да отиде младата жена с яркочервения тюрбан, която беше дошла у дома им миналата неделя следобед.
Къртис беше още дете, но беше сигурен за какво става дума.
Искам да знам — рече майка му на младата жена, която беше дошла у тях — дали момчето ми е наред в главата, или не.
Изглежда ми наред — рече младата жена, след като го прегледа набързо.
Той чува гласове — отвърна Орхидея. — Понякога дори не са на английски, така че не ги разбира. Друг път ги чува както трябва. Чува ги вече почти две години и не става по-добре. Господи, смили се над мен, аз вече съм болна жена, а това ще ме вкара в гроба.
В онази майска вечер през 1923 година Орхидея теглеше Къртис към източния край на площад „Конго“, където дъбовете се издигаха високо с възлестите си преплетени клони, които сигурно отдавна се бяха извисявали там в деня, когато първият роб беше посегнал към барабана, понесен от мечтите за зелените хълмове на Африка. В сгъстяващия се сумрак Къртис различи три силуета под едно от дърветата; осветяваше ги аленото сияние на няколко газени лампи, поставени на малка масичка за игра на карти. Две от човешките фигури седяха на брезентови столове, а третата стоеше права зад тях, и в следващия миг Къртис различи кои бяха и краката му се смразиха. Сърцето му заби като чук, а петите му се забиха в земята, но по онова време — преди девет дълги години — на майка му все още ѝ беше останала малко сила и решителност, така че продължи да го дърпа право към тях, подобно на уловен сом, който разпенва водата около себе си, докато рибарската корда с петорно разклонена кукичка го тегли към брега.