Къртис беше разбрал, че отиват при някого, който може да му помогне, поне според Орхидея — и си беше помислил, че може би е поредният доктор — но сега си даде сметка, че го очакваше съдбовна среща с двамина от най-могъщите и необичайни образи, които някога бяха хвърляли сянка върху квартал „Треме“.
Лейди и нейният съпруг, мистър Муун. Името им означаваше „луна“ и в действителност той никога не ги беше виждал на дневна светлина, тъй че сигурно хвърляха сенките си само на бледата светлина на месечината и на танцуващия блясък на червените пламъци, които хвърляха искри от фитилите на техните фенери.
Но бяха там. А зад тях стоеше младата жена с червения тюрбан и тя излезе напред, за да посрещне Орхидея и Къртис, когато ги доближиха — майката теглеше сина, а синът го теглеше да се разплаче.
— Мистър Къртис идва — рече Лейди.
Когато чу тихия ѝ глас, по някаква причина се сети за хладна вода, но остана поразен, защото никога през живота му не го бяха наричали „мистър“ и не беше съвсем сигурен, че му се нрави тази проява на уважение точно от страна на тази жена, отдадена на вуду.
Другият „мистър“ на това място се изправи от стола си и леко се поклони на Орхидея и Къртис.
— Приятно ми е — рече вежливо той, но на Къртис му се стори, че гласът му прозвуча като тракането на изсъхнали кости в къща, обитавана от духове.
— Доведох сина си — рече Орхидея, все едно имаше нужда да го казва, и побутна Къртис пред себе си като жертвоприношение.
Къртис политна напред, но се спря и остана неподвижен като статуя, докато се взираше в двамината пред себе си. На светлината на фенерите, подобна на примигването на алените очи на призраците в градското гробище „Сейнт Луис“, Лейди и мистър Муун приличаха на екзотични фантазми, но бяха съвсем истински.
Говореше се, че Лейди е родена в лето 1858-о, тъй че трябваше да е на шейсет и пет години. На оскъдната светлина под широката периферия на виолетовата ѝ шапка лицето ѝ беше плетеница от тайнствени сенки. Къртис никога не я беше виждал отблизо, така че не знаеше как изглежда. Но беше чувал какво ли не: как е била робиня, избягала от плантацията заедно с майка си още преди Гражданската война, за да се укрива в блатата; как е отраснала в колония от прокажени, избягали каторжници и други роби в делтата на юг от Ню Орлиънс; и как боговете и богините на вуду я бяха открили там, за да я миропомажат за една от своите жрици. Беше чувал повече, отколкото му се искаше да знае: за водната змия, която държала в къщата си на Сейнт Луис стрийт и наричала „сестро“, а змията ѝ доверявала всичките си тайни; за сандъка, в който държала изсъхналите глави на онези деца, имали глупостта да преминат отвъд зелената крепостна стена от гигантска салвия, кипарисова трева и татул, избуяла като тропическа буря в градината ѝ; за светещите морави сфери, които неизменно кръжали около къщата ѝ, подобно на призрачни стражи, и понякога нощем пълзели като паяци по покрива.
Имаше и други страхотии и Къртис не забравяше за тях, докато се взираше в измамната външност на стройна жена от рода на хората с виолетова шапка и рокля и виолетови ръкавици на кльощавите ръце с тънки пръсти. Кожата ѝ беше в синьото черно от сърцето на Африка, недокоснато от белите завоеватели.
Но колкото и да беше страшна Лейди, за Къртис истинският ужас идваше от мистър Муун, макар и да беше вежлив джентълмен. Мистър Муун със сигурност не носеше вина за това, че се беше родил с недъг или го беше развил впоследствие, тъй че едната половина от лицето му беше станала бледожълта, а другата беше останала черна като абанос, и двете половини се срещаха на боен фронт от петна по средата на челото му, елегантния му нос и под посивялата четина на брадичката му — но със сигурност не беше и успокояваща гледка. Той също се отличаваше с фатална елегантност, издокаран с втален черен костюм, тънка черна вратовръзка на червени квадратчета, черен цилиндър и черни ръкавици, а на всяка от китките му проблясваха по два часовника. На шията му висеше верижка, на която беше окачено позлатено разпятие с размерите на най-голямото свинско краче, което някога беше сварявано в тенджера в квартал „Треме“.