— Понякога виждаш ли двойно?
Той поклати глава.
— Само единично… като всички други, предполагам.
— Не — рече тя. — Според мен не си като всички други. Изтичай при мисис Де Леон и доведи майка си. Така и така си там, донеси ми и една купичка бамя.
Когато Къртис изпълни заръката и Орхидея, мистър Муун и младата жена с червения тюрбан се върнаха при Лейди, Лейди взе донесената купичка с бамя, а мистър Муун се настани обратно на мястото си, като подпря абаносовия си бастун на коленете си.
— Е, мадам? — попита тревожно Орхидея. — Какво му има?
Лейди не отговори веднага, а хапна малко бамя с малката дървена лъжица, която ѝ бяха донесли заедно с купичката.
— Ще ти разкажа една история — започна тя. — Когато бях малко момиче и живеех в плантацията, дъщерята на готвачката — беше на тринайсет или четиринайсет години, доколкото си спомням — рече как си говорела с някакъв мъж, който живеел в Бъскароул, а това беше на около седем мили от там. Каза, че го чувала и двамата разговаряли в главата ѝ. Вярвате или не, момичето твърдеше, че мъжът бил старец и бил дърводелец и тя отведнъж знаеше всякакви работи за чукове и различни видове триони, и всякакви видове дървен материал и сглобки, и клинове, и… всякакви работи, които нямаше как да знае, освен ако не ги беше научила от някой друг, който наистина ги знае. Сега, в плантацията си имаше дърводелец, но той беше бял и си имаше семейство и живееше настрани, и между двамата нямаше никакви съмнителни работи. Историята приключи, когато онзи дърводелец на Савина изведнъж замълча и тя предположи, че нейният приятел или се беше преместил да живее на друго място, или се беше споминал. И тъй… оттогава насам съм чувала и друг път за подобни неща, но мога да ви кажа, че се случват много рядко. Нищо му няма на вашето момче, мисис Мейхю. Изглежда ми разумно и има по-стара душа от повечето хора. Изглежда ми добро момче. Заклевам се, че не виждам нищо лошо у него. Просто си имате момче, което чува. Още е рано, още се развива, но вече чува.
— Как така чува?
— Както рекох… чува. Точно както чуваха Савина Маккейб и Ронсън Нюбъри. Не познавам лично други освен тях двамата, но понякога съм научавала за такива. Както казах, срещат се рядко.
— Чува — повтори Орхидея и Къртис видя, че по лицето на майка му се четеше такова неведение, все едно някой току-що я беше ударил с чук право по канчето. — Но какво точно означава това? Хлопа ли му дъската, или не?
— Не — отвърна Лейди. — Ако не можете да разберете какво ви казвам, представете си едно радио. Като го настроите, апаратът започва да лови различни станции, които излъчват сигнали. Да пукна, ако знам как точно става, но всеки може да чуе, че някои станции са по-силни от други. Е, вашето момче малко прилича на това радио. Може да лови сигнали от други като него… но се хващам на бас, че мнозина от тях не знаят какво представляват, а просто си мислят, че мястото им е в лудницата, защото през главата им преминават мисли, които не са техни. Или предполагам, че си имат майки и татковци, които решават вместо тях, че са побъркани. Вашето момче не чува гласовете на другите като него, защото това вече наистина щеше да бъде изключително, но улавя мислите им… сигналите, които се излъчват отвсякъде и се носят в пространството — точно като радиовълни, но за да ги уловите, ви трябва друго радио.
— Ние нямаме радио — рече Орхидея.
Лейди въздъхна и изяде още няколко лъжици от бамята.
— Мисис Мейхю — рече тя, след като избърса устата си с една хартиена салфетка, която ѝ беше донесъл мистър Муун от продавачката на бамя, — не знам как точно се случва това. Предполагам, че никой не го знае със сигурност. На какво разстояние могат да бъдат другите, за да ги чува вашето момче? Представям си, че не знае. Как разбира дали чува мъж, жена или дете? Ами сякаш знае, но не може да ми го обясни с думи. Дали тази способност ще се усили с времето, или ще отслабне и някой ден ще изчезне съвсем? Възможно ли е изобщо човек да насочва нещо подобно? И ако да, как?
Тя остави всички тези въпроси да увиснат във въздуха. Сетне рече:
— Не мога да ви кажа много повече от това.
Лейди сви устни и изпусна въздух между тях като от спукан балон.
— Понякога ми се иска и ние също да нямахме радио. Чарлс по цял ден и по цяла нощ се занимава с това нещо и го слуша на слушалките си, направо ме побърква.
Тя се обърна към мистър Муун:
— Какво ти хареса тази седмица?
— Оркестърът свиреше една хубава музика, „Нощ на голия връх“ — отвърна той с гласа си като сухи кости. — Тръпки ме побиха от нея.