Сетне се ухили толкова широко, че лицето му едва не се разцепи на две.
— Нямам търпение да видя какво друго ще измислят — рече Лейди, като отново се обърна към Орхидея. — Или… може би напротив, имам. Но колкото до мистър Къртис, няма за какво да се тревожите. Не се е побъркал. Нещо повече, способността му е за завиждане.
— Съжалявам — отвърна Орхидея, а сетне го повтори по-настоятелно, по своя трагичен маниер. — Съжалявам. Но не мога да не се тревожа за сина си! Какво го чака с този недъг? Кой ще му завиди освен някой побъркан? Да чува какво си мислят другите хора? Това е противоестествено, не е правилно и е още една тегоба за мен, а един господ знае, че Джо ме остави с натежало сърце и предостатъчно тежки грижи! Затова съжалявам, мадам, но просто не мога да забравя за това, все едно е вчерашен вестник! Господи боже, не!
Къртис видя как зелените очи на Лейди се спряха на него за няколко секунди, сетне тя тихо рече:
— Отведете го у дома си, мисис Мейхю. Ценете го и се радвайте на дарбата, която му е дал Господ. И започнете да го храните по-добре, че е кожа и кости. Направете така, че да заприлича повече на татко си.
При тези думи Орхидея се скова. Изправи рамене и сякаш порасна с няколко инча, а на алената светлина на фенерите лицето ѝ мигновено се превърна в ледена маска.
— Той никога няма да прилича на татко си — заяви тя.
Много по-късно същата вечер, когато Къртис вече лежеше на леглото в стаята си, гласът долетя при него някъде отдалеч, като едва чут шепот… Здравей и на теб.
А сега, потънал в спомена за онази среща преди девет години, Къртис остави зад гърба си площад „Конго“ и спря колелото с количката си точно пред една малка, но поддържана бяла къщичка на Сейнт Ан стрийт, изкачи се по двете циментови стъпала до входната врата и почука на нея.
Отговор нямаше.
Къртис отново почука.
— Мистър Крейбъл? — подвикна той.
Сетне извика отново, малко по-силно:
— Мистър Крейбъл? Къртис е! Добре ли сте?
Дали чу някакво приглушено движение отвътре? По улицата току-що беше минала кола, така че не беше сигурен.
Внезапно зад вратата се разнесе онзи глас, който някога беше суров и древен, от самото дъно на гроба на времето, но сега времето го беше настигнало и го беше смазало с тежестта си, така че се беше превърнал в нещо друго, нещо треперещо и жално.
— Върви си, Къртис. Моля те. Просто си върви.
— Какво има, сър?
Произнесе го високо и ясно, а не както го беше учил Стария.
— Болен ли сте?
— Върви си.
— Не мога, сър. Изпратиха ме да проверя как сте и точно това смятам да направя. Не отваряйте вратата, ако не искате, но аз няма да си тръгна от тук, докато не ви видя.
Къртис зачака. След още няколко секунди добави:
— Отворете вратата, сър. Нали знаете, че така е редно да постъпите?
Той почака още малко, сви ръка в юмрук и вече се канеше да продължи да удря по вратата, докато не се стъмни. Но сетне чу прещракването на ключалка, вратата се отвори и един човек, който приличаше на Уендъл Крейбъл, но с внезапно посивяла кожа, хлътнали очи и болнав вид, надникна навън и присви очи срещу светлината на деня.
Стария не погледна Къртис. Вместо това сведе очи, а сетне се отдръпна от вратата, все едно светлината му причиняваше болка.
— Добре, влизай тогава — рече му той. — Но по-добре заключи това колело, защото тук има хора, които ще го откраднат на мига.
Къртис се забави, колкото да извади веригата и катинара от количката и да заключи колелото си на една водосточна тръба, която се спускаше от покрива покрай стената на къщата. Сетне влезе в сумрачния дом, където го посрещна вонята на изгоряла храна и престоял цигарен дим. Всички щори бяха спуснати, но през тях се процеждаше светлина, която се посипваше по пода като парчета от счупено златно огледало. Стария продължи да отстъпва все по-назад, докато не се отпусна обратно в един кафяв стол до масата, на която имаше преполовена бутилка ръжено уиски „Фор Роузис“ и една почти празна чаша. Зеленият керамичен пепелник беше препълнен с угарки от ръчно свити цигари, а от последната още се виеше дим.
Къртис затвори вратата зад гърба си. Когато очите му напълно свикнаха със сумрака, различи бялата риза на Стария — пешовете ѝ бяха увиснали върху долните му гащи, защото повелителят на носачите на гарата не носеше панталони. Беше обут само с древни кожени пантофи, износени от годините. Краката му бяха протегнати пред него; беше облегнат назад на стола си, със затворени очи и лице, вдигнато към тавана.