— Май нещо е изгоряло — рече Къртис.
В действителност беше толкова шокиран от гледката пред себе си, че не знаеше какво друго да каже — дори не си беше представял, че някога може да види мистър Крейбъл в подобно състояние.
— Опитах се да си изпека малко царевични питки — рече Стария, като отвори очи, вдигна тлеещата цигара и си дръпна от нея. — Не се получи.
— Мистър Крейбъл… какво е станало?
— Какво е станало — повтори той, като се взираше в нищото. — Нещо е станало със света, Къртис. Светът е лошо място. Просто… просто те влече, ден след ден, и изведнъж… точно когато си мислиш, че всичко върви гладко и лесно, и вече виждаш как ще мине целият ти живот… тогава… точно тогава… светът се стоварва върху теб.
Сбръчканото лице се обърна към него с хлътналите си очи. Устните му се изкривиха в лека усмивка, но тя беше ужасяваща гледка.
— Снощи получих телеграма от „Уестърн Юниън“. В осем часа и седемнайсет минути. През целия си живот не бях получавал телеграма от „Уестърн Юниън“. Е, снощи получих!
Изнуреният му глас го предаде; той пъхна цигарата в ужасяващата си усмивка и отново се загледа в тавана.
— Получих, и още как — рече той много тихо и Къртис видя как по страните му бавно потекоха сълзи.
Къртис си придърпа един стол до него и седна. Реши, че ще бъде най-добре да запази мълчание и само да слуша.
— Телеграма! — рече изведнъж Стария, все едно стреснато се пробуди от нещо подобно на дрямка. — Господи боже… Исусе Христе… телеграма. С телефонен номер, на който да се обадя. В Чикаго.
Той се протегна за чашата с уиски, отпи една глътка от него и я остави обратно на масата. Къртис забеляза, че на масата имаше и една малка фотография в рамка — на усмихнато малко момиченце, облечено като за неделна служба в черквата.
— Казаха ми, че е имало бомба — обясни Стария, като продължаваше да държи цигарата току пред лицето си, все едно говореше на нея вместо на другия човек в стаята. — Бомба с часовников механизъм, заложена в кола… до бордюра. В Чикаго, вчера сутринта. Бомбата гръмнала… току пред нея, докато излизала от пералнята. Тя обичаше дрехите ѝ винаги да бъдат чисти и спретнати. Свежи като цветя. Нали разбираш? Тъй ми викаше: „Нали така се казвам, тате? Трябва да съм свежа като маргаритка“. Така я кръстихме, Дейзи, защото си знаехме, че ще излезе нещо от нея. Бяхме сигурни, че ще стигне далеч. Дейзи беше детска учителка в Чикаго. Нали разбираш?
— Да, сър — отвърна Къртис.
Знаеше, че Стария има дъщеря и жена, която беше починала от рак преди шест години, но го беше научил от други хора, защото мистър Крейбъл не беше човек, който да разкрива такива неща за себе си.
— Бомбата я убила на място — продължи Стария. — Заедно с още четирима души… и още шест или осем ранени, така ми каза човекът. Защо ми го каза? Да не би да си мислеше, че трябва да понеса цялата болка на целия свят? Каза ми, че са били гангстери или от профсъюзите, или от онези, фашистите — каквито и да са те. Мислиш ли, че има някакво значение, Къртис?
— Не, сър.
— Няма никакво значение, по дяволите. Ти знаеш ли, че през целия си живот не бях получавал телеграма от „Уестърн Юниън“?
Къртис кимна и Стария отново отпи от чашата си, а сетне допуши цигарата чак дотам, че Къртис се притесни за съдбата на старите възлести пръсти, които разписваха графика на носачите и ръководеха цялата работа на гарата.
Сетне Стария вдигна ръка до лицето си и от него се изтръгна стон, който звучеше така, все едно светът за някого свършва, и той се разтресе на мястото и започна да ридае със сподавени хлипове — като дете, което отведнъж е разбрало колко е несправедлив животът. Къртис видя как угарката от цигарата му падна на килима. Вдигна я от пода и я смачка в пепелника. Сетне понечи да сложи ръка на рамото на стареца и се поколеба, защото не беше сигурен дали е подходящо да го прави поради различното им положение в службата, но накрая реши, че е правилно да го стори, и го направи въпреки всичко.
Стария прегърна Къртис с две ръце и силно се вкопчи в младежа, докато плачеше.
Къртис също прегърна с ръце раменете на мистър Крейбъл. Сърцето му беше изпълнено с тъга. Знаеше, че може да каже на мистър Крейбъл за това, че Добрият Отец ни беше обещал прекрасен отвъден живот в Рая и всички, които се обичаха помежду си и бяха разделени на този свят, щяха да се съберат отново на златните му брегове; знаеше, че може да каже на мистър Крейбъл как дъщеря му вече го очаква и му подготвя място в отвъдното… но не каза нито едно от тези неща, защото освен това знаеше, че мистър Крейбъл беше вярващ човек, ала при все това имаше някои незнайни неща по отношение на онова, което допуска Добрият Отец, и нито един човек на света не може да ги обясни, и едно от тези незнайни неща беше защо в една сутрин в края на август месец в Чикаго беше допуснато да се взриви една бомба с часовников механизъм и да отнеме живота на една млада жена от Ню Орлиънс, която помагаше на тамошните деца да растат и да се развиват.