Къртис си помисли, че мистър Крейбъл знаеше за това, че отново ще види своята Дейзи — може би дори преди да са изминали няколко години — но болката от загубата беше нещо ужасно и не можеше да му бъде отречена. Предвид всичко това Къртис запази мълчание, докато Стария не изплака част от мъката си, но звучеше така, все едно му е останала още много мъка, от която да се отърси.
Телефонът на масичката в другия край на стаята започна да звъни.
— Не — рече Стария с неузнаваем глас, притиснат в рамото на Къртис. — Не.
— Може би се обаждат от Чикаго — рече му Къртис.
— Човекът ми каза… че ще ми се обадят по-късно през седмицата… след като направят необходимите приготовления. Приготовления, така се изрази.
Телефонът продължи да звъни. Ако не се обаждаха от Чикаго, Къртис знаеше откъде се обаждат.
— Нека аз да вдигна, сър — рече той.
Стария не възрази повече и Къртис внимателно се отдели от него, изправи се и вдигна слушалката.
— Домът на мистър Крейбъл.
Беше точно както подозираше.
— Мейхю? Какво става там?
— Ами… сър, мистър Крейбъл не се чувства добре.
— Какво му има?
— Той… моля за извинение, сър, но ще ви разкажа, когато се върна. Но може ли да ви помоля за една услуга, сър? Мистър Крейбъл наистина не се чувства добре, така че може ли да не идва на работа един или два дни?
— Един или два дни?
— Да, сър. Мисля, че има нужда от това. И освен това… нека да бъдат един или два дни платен отпуск. Мисля, че така е редно.
— О, така ли мислиш?
Прозвуча саркастично, с угарка от пура между зъбите.
— Да, така мисля — отговори Къртис, а в гласа му се чу онази тиха твърдост, с която разрешаваше семейни вражди, наранени чувства и разбити сърца, когато имаше нужда не само да слуша и да чува, но и да направи нещо.
Настъпи продължително мълчание.
Сетне се чу:
— Добре тогава. Два дни платен отпуск. Така му кажи. И предай на Уендъл… че имаме нужда от него на гарата. Не можем да се справяме без него.
— Благодаря ви, сър. Ще му предам.
Къртис затвори телефона, седна обратно при Стария, хвана го за ръцете, погледна го в очите и му каза, че ще отиде в кухнята, за да му приготви някаква храна, така че какво иска за обяд? На мистър Крейбъл му трябваше малко време, за да отговори на този въпрос, но сетне каза, че му е останала малко бобена чорба от вчера и Къртис може да му я притопли, ако не му е проблем, а освен това дали ще може да накълца малко целина и една голяма лукова глава, за да сложи и тях в тенджерата с боба, и ако не е голяма грижа, дали ще може да остане още малко и да изяде една купичка бобена чорба заедно с него?
Къртис отговори, че на света няма друго нещо, което да иска да направи повече от това. А след като се наобядват и преди да се върне на работа, Къртис щеше да измине с колелото си още пет пресечки до черквата на мистър Крейбъл, която беше на две пресечки още по̀ на север от неговата, и да каже на някого да дойде да поседи при него.
Сутринта продължи по своя път. На „Юниън Стейшън“ пристигаха и заминаваха влакове, като докарваха едни хора и отнасяха други. Градът дишаше и живееше своя собствен живот, както го правят всички градове, а на една печка в една малка къща на Сейнт Ан стрийт тихо къкреше тенджера с бобена чорба.
Дванайсета глава
Не, двеста хиляди долара нямаше да стигнат.
Това си мислеше Пърл, докато караше своя форд на юг по Фърст стрийт, а от двете страни на улицата покрай него се извисяваха домовете на богатите. Слънцето вече залязваше и сенките се удължаваха. Наближаваше шест и трийсет, а Пърл отиваше на уговорената среща със семейство Лъденмиър. Беше сменил бялата си риза, влажна от пот, с друга бяла риза, но отново беше с тъмносиния си костюм, вратовръзката и бомбето — детективския му костюм. Беше свалил кобура си, а револверът трийсет и осми калибър беше в жабката, зареден с шест патрона.
„Дявол да го вземе!“ помисли си той. На тази улица бяха изсипани адски много пари. Пърл беше убеден, че всеки човек, който може да си позволи такива разкошни имоти в настоящото окаяно икономическо положение в страната, нямаше как да не е измамник. Просто нямаше друг начин. Беше готов да се обзаложи, че Лъденмиър е платил на някого под масата, за да се сдобие с онзи правителствен договор, или пък изнудва някой бюрократ — като сигурно използва собствения си бивш полицай, за да изрови мръсните му тайни. Никой човек, който живееше по този начин, не можеше да бъде чист. Подминаваше истински замъци с кулички на покрива и колониални имения с колони на входа, дебели колкото цялата му кола. Прозорците на горните етажи под високите покриви улавяха последните лъчи на залязващото слънце и ги отразяваха в очите на Пърл. Палми, дъбове и върби растяха редом на изрядно поддържаните зелени морави — поне там, докъдето Пърл успяваше да види през портите, защото почти всички къщи на улицата бяха защитени от каменни или тухлени стени, високи по седем-осем фута, а някои от стените бяха увенчани с допълнителна защита от плътно преплетен бръшлян. Понякога зърваше табела с надпис „Внимание, куче!“. Павираните алеи зад портите от ковано желязо се извиваха по-далеч от улицата, в уединените прегръдки на лукса. Бял и бледожълт камък, червени тухли, украса от емайлирани плочки с изящни шарки; боя, за която Пърл беше сигурен, че струва повече пари, отколкото беше виждал през живота си — според него всичко това беше просто скверно и точно по тази причина си мислеше, че двеста хиляди долара изобщо няма да стигнат.