Ето я къщата. На една от портите, ниско до земята, с малки медни цифри, за да внушава престорено порядъчна сдържаност в този квартал на крещящата показност: номер 1419.
Беше дошъл решителният миг. Пърл откри, че е започнал да потръпва под фасадата си. Отново беше започнал да се поти. Ако допуснеше и най-малката грешка, играта щеше да свърши и може би щеше да му се наложи да си пробива път с бой навън от тази великолепна гробница, която виждаше зад портата, сред дъбовете пред входа — двуетажна къща в колониален стил, светеща в бяло. Верандата пред входната врата изглеждаше голяма колкото фоайето на някой луксозен хотел. Сега трябваше да бъде много, много старателен; трябваше да използва всичките си инстинкти и таланти и особено много да внимава с Клей Хартли — шофьора на семейството, бившия полицай от Хюстън. Колкото повече мислеше за Хартли, толкова повече се тревожеше от него. Дали едно бивше ченге нямаше да надуши планирания заговор за отвличане? Дали нямаше да хвърли само един орлов поглед на полицейския инспектор от Шривпорт и веднага да разпознае в него измамника, който едва успяваше да се удържи за ръба с изгризаните си нокти?
Пърл си даде сметка, че всеки момент ще научи отговорите на тези въпроси, защото в мига, в който спря колата пред портата и излезе от нея, зад бялата каменна стена на дома на семейство Лъденмиър се показа мъж с черна униформа, бледосиня риза и шофьорско кепе.
— Инспектор Пар — рече мъжът с дрезгав глас, в който се долавяше и допълнителна порция прах и чакъл от силния му тексаски акцент. — Клей Хартли. Дойдох да те посрещна, за да не се налага да звъниш.
Хартли кимна към един бутон, монтиран на стената до портата. Над бутона имаше телефонна слушалка с формата на раковина и метална решетка, на която да се говори. Пърл за пръв път виждаше нещо подобно и беше сигурен, че струва страшно много пари. Усети потта по тила си. Хартли вече отключваше и отваряше портата. Пантите не издадоха нито звук.
— Влез с колата и спри. Аз ще се кача при теб, за да отидем заедно до къщата — рече бившият полицай.
— Естествено.
Дали гласът му не беше потреперил?
— Разбира се — добави Пърл по-силно, за да скрие грешката си, и веднага му се прииска да не го беше правил, защото не искаше да преиграва.
Той седна обратно в колата. Все още можеше да даде на заден и да изчезне от там. Можеше сам да замине за Мексико, да си намери някаква работа там и…
Но не, работата му беше това тук. Това тук винаги е било неговата работа. Той беше женен за тази съдба, за добро или за лошо, и въпросната кучка вече го беше подложила на предостатъчно тормоз, така че беше време да си плати. И щеше да го направи, за бога — благодарение на този богат кучи син с двете му деца, готови да бъдат откъснати като зрели плодове от някой нисък клон.
Той стисна зъби, натисна газта и влезе през отворения портал. Вътре спря и зачака, докато Хартли безшумно затвори и заключи желязната порта, сетне вратата до него се отвори и бившият полицай седна на сивата седалка до мястото на шофьора.
Пърл хвърли един поглед на Хартли и остана поразен. Досега не беше забелязал това, но от ъгълчето на лявото око на мъжа надолу, почти до челюстта, се спускаше дълъг белег. Лявото му око се отличаваше с безизразна изкуственост; взираше се право напред, докато дясното се въртеше в орбитата си. Пърл си даде сметка, че беше стъклено; е, помисли си той, това вече си го бива, нали? Двете очи на мъжа поне бяха в един и същ нюанс на кафявото, но Пърл се обзалагаше, че хлапетата сънуваха кошмари за това рибешко око, когато потънат в прегръдките на нощта.