— Има ли някакъв проблем? — попита Хартли, защото Пърл се беше забавил с половин секунда повече, отколкото беше необходимо.
— Не — отвърна Пърл, натисна газта и фордът продължи напред.
— Мистър Лъденмиър ми разказа цялата история — подхвърли Хартли с провлечения си тексаски акцент.
„Цялата история“. На Пърл не му хареса как прозвуча това, но отвърна:
— Какво мислиш?
Хартли не отговори. В рамките на следващите два удара на сърцето Пърл обобщи впечатленията си от бившия полицай от каубойския щат, превърнат в шофьор. Пърл дори не можеше да си представи как беше в състояние да шофира с едно сляпо око, но Лъденмиър очевидно ценеше уменията му достатъчно високо, за да му поверява живота на жена си, децата си и собствения си живот — право в тези възлести груби ръце. Думата „корав“ сякаш беше измислена за него. Пърл предположи, че е на около петдесет години — кожата му наподобяваше дебел здрав пергамент, изсушен от слънцето. Лицето му беше прорязано с дълбоки бръчки, с орлов нос и брадичка, която изглеждаше изкована от желязо. И здравото му око, и стъкленото бяха дълбоко хлътнали в гнезда от бръчки, изсечени от слънчевите лъчи. Пърл отново погледна белега му. Явно в някакъв момент от живота му половината му лице е било разкъсано. Пърл си помисли, че полицейската служба в Хюстън не е шега работа.
— Гората Бело — рече изведнъж Хартли.
— А?
— Гледаш белега ми. Чух как ти изпука вратът. Сражението при гората Бело, 6 юни 1918 година.
— О. С какво са те улучили?
— Осколка от артилерийски снаряд колкото монета от десет цента. Направо ме отвори.
Пърл не успя да се сдържи.
— А окото ти? Имам предвид… не ти ли пречи?
— Тц. Не пречи и на децата, ако това питаш. На теб пречи ли ти?
— Ни най-малко.
Хартли не каза нищо повече, докато колата не спря на овалната алея пред стълбището, което водеше към входната врата на къщата. Когато Пърл загаси двигателя, Хартли изръмжа в знак, че иска да каже още нещо.
— Още се двоумя — рече той. — За онова, дето си казал на мистър Лъденмиър.
Пърл го зачака да продължи. Нагорещеният двигател се охлаждаше с пукащ звук.
— Да не казваме на тукашната полиция — продължи Хартли. — Струва ми се, че могат да помогнат за защитата на децата, като охраняват къщата денонощно. И това ще бъде добре. Но от друга страна… разбирам какво си мислят и в твоето управление, като се има предвид колко отвличания стават непрекъснато. Затова предлагам засега да го оставим така.
Той обърна глава към Пърл. Пърл не искаше да го поглежда в стъкленото око, но проклетото нещо го принуждаваше да го стори, студено и безизразно.
— Но ще ти кажа нещо — рече Хартли. — Ако някой пипне с пръст тези деца, докато са под моята опека, ще го убия на място — без съд и присъда. В армията бях сержант от морската пехота и съм печелил три награди за точна стрелба с пистолет. Ако се чудиш как става… човек се научава да компенсира това, което наричат „монокулярно зрение“.
— Радвам се да го чуя — рече Пърл.
А в същото време си каза наум: „Ако продължаваш да се перчиш така, ще ти извадя и другото око с шибано шило за лед“.
— И аз се радвам да се запознаем — отвърна Хартли, докато отваряше вратата на колата, за да слезе. — Когато ти остане време, трябва да си поговорим за службата.
Службата? А, да.
— Инспектор ли беше в Хюстън?
— Патрулен полицай, десет години. Това ми беше работата.
Той хвърли поглед на къщата.
— Ето го мистър Лъденмиър. Приятна вечеря.
Хартли кимна и побутна периферията на шофьорското си кепе за поздрав към мъжа, който слизаше по стълбите.
— Благодаря ти, Клей. Лесно ли намери къщата, Джак?
Лъденмиър изглеждаше току-що избръснат и беше облечен в кремава риза с къс ръкав и кафяви панталони.
— Нямаше как да я пропусна — отвърна Пърл с принудена усмивка.
Той също слезе от колата и затвори вратата след себе си. Хвърли поглед на Хартли, който нехайно се отдалечаваше надясно от него. Пърл смяташе, че всичко е минало добре и няма основания за тревога, но все пак се беше постарал да не оставя нищо подозрително в колата, ако Хартли е надушил нещо и реши все така нехайно да се върне, за да претърси черния форд.