Лъденмиър стисна ръката на Пърл.
— Радвам се, че го организирахме така.
Той сниши глас, преди да продължи:
— Казах на Джейн същото, което обясних и на адвоката на компанията си — дошъл си в града, за да ми представиш оферта за нови хладилни контейнери. Не ми се вярва Виктор да се е хванал на това обяснение, но няма да пита нищо повече, докато не му позволя. Хайде, влизай.
Той изкачи три стъпала обратно към входа на къщата и подвикна през рамо:
— Настани ли се вече в „Лафайет“?
— Да. Не знаех, че е възможно да се уреди.
— Трябваше да се уреди. Нямаше никакъв смисъл да стоиш в хотелска стая, в която няма телефон.
Пърл спря на следващото стъпало. Беше време да нанесе още един удар.
— Всъщност около четири следобед ми се обади капитан Арлън. Вече разполагаме с едно име: Енрико Орси. Знаем за кого става въпрос. Начинаещ рекетьор, който иска да направи добро впечатление на мафията в Чикаго. Случайно да си взимал на работа в компанията си някакви италианци през последните няколко седмици?
— Какво? Италианци ли?
Лъденмиър беше спрял на по-горното стъпало, току пред верандата. От самоувереното му излъчване не беше останала и следа, сякаш Пърл го беше разбил на парчета с бейзболна бухалка с шипове. Лицето му се сви.
— Не знам… хм… не съм сигурен дали…
— Ето го и нашия гост!
Входната врата изведнъж се беше отворила и на верандата грациозно излезе усмихната, стройна и привлекателна жена, облечена в лятна рокля с жълто-зелена щампа.
— Джак, остави мистър Пар да влезе в къщата — прекалено е горещо, за да стоите навън и да си бъбрите по работа! Мистър Пар, в салона сме сервирали леденостуден чай с прясна мента, заповядайте!
Тя покани двамата мъже с жест да влязат в къщата. Пърл пристъпи към нея, жената широко му се усмихна и той си помисли, че като нищо можеше да я събори на земята и да я изчука на място, защото си я биваше — с хубавото ѝ овално лице, обрамчено с вълни от кестенява коса, и меките кафяви очи, в които искреше южняшко гостоприемство.
Но докато влизаше след нея в къщата, вместо това си позволи само една бледа усмивка, макар и във въображението си да разкъсваше роклята и бельото ѝ, преди да я разтвори насила като сочен пъпеш, готов да се разцепи по средата.
— Благодаря ви, мисис Лъденмиър — рече той. — Наистина обичам студен чай.
Мисли само за работата — беше му наредила Джинджър, когато говориха по телефона по-рано следобед. — Когато влезеш в онази къща, трябва да си готов и трябва да внимаваш.
С кого си мислиш, че говориш? — отвърна той. — С някой боклук, дето му е за пръв път? Аз не съм Дони Бейнс, миличка.
Вече ти казах — Дони Бейнс се представи добре от твое име, скъпи. Говори по телефона с Лъденмиър цели три минути, като му обясняваше как правилата на полицейското управление не позволяват да ти поеме разходите за проклетата стая в онзи хотел, и при това говореше гладко като продавач на краве масло. Затова можеш да му благодариш лично, когато се прибереш — и бездруго е добре да имаш телефон в стаята си и да не трябва да плащаме нито цент за всичко.
И още как — отвърна Пърл и затвори телефона в стая 424 на особено луксозния и скъп хотел „Лафайет“ на Сейнт Чарлс авеню. В стаята му ухаеше на чисти чаршафи и лимонов сапун, а от прозореца се виждаше оживлението на авенюто. След срещата на Пърл с Лъденмиър той се беше обадил на Джинджър от монетния телефон в хотел „Кинг Луи“ — който наистина се оказа голяма дупка — и тя го беше уведомила, че Лъденмиър е позвънил на фалшивия телефонен номер на полицейското управление в Шривпорт, но Джинджър беше предположила, че може да стане така, и двамата с Дони бяха останали до телефона в коридора в хотел „Клемънтайн“ още половин час, за да вдигнат, ако трябва.
Лъденмиър първо беше поискал да говори с началника на управлението, Бейзър. „Рут“ от централата му беше отговорила, че началникът е на заседание на градския съвет, но може да го свърже с капитан Арлън. Доколкото разбра Пърл, хлапето се беше справило доста добре, но Джинджър сигурно беше стояла до него през цялото време, готова да го изрита в топките, ако каже нещо неподходящо. Дони, в ролята на капитан Арлън, се беше опитал да разубеди Лъденмиър да не плаща за хотелската му стая, но в крайна сметка се беше съгласил да говори за това с началник Бейзър след обяд. Затова, когато на рецепцията на „Кинг Луи“ се беше получило съобщение за Пърл от Джинджър да върне обаждането, Пърл беше позвънил на Лъденмиър в кабинета му в ранния следобед, за да му благодари и да му каже, че началникът е разрешил, и с това тази малка игра беше приключила. Но онази визитна картичка с фалшивия телефонен номер си оставаше рисков фактор. Трябваше да свършат работата, преди Лъденмиър да реши отново да се обади на него и този път да попадне на някой друг гост на хотел „Клемънтайн“, който да вдигне слушалката и да му каже, че или е пиян, или му хлопа дъската.