Номерът е в това да накараш Лъденмиър да повярва, че точно в този момент не му трябва друг полицай освен теб — беше му казала Джинджър. — И между другото, подготвих ти едно име, което да му пуснеш. Италианско име, като на големите гангстери. Това ще го стресне. Оставям на теб да му измислиш биографията.
На кого е това име?
На някакъв художник, който е умрял преди триста години — обясни му Джинджър. — Прочетох го в една книга за история на изкуството в библиотеката. Твоя работа е да направиш цяла картина от него, скъпи. Художникът няма да има нищо против.
— Това лято е толкова горещо! — рече Джейн Лъденмиър, докато водеше Пърл през високото фоайе на къщата.
Всичко наоколо му изглеждаше изработено от светло дърво, на пода имаше персийски килим в синьо и златно, а към втория етаж се издигаше широко стълбище, застлано в синьо. Един богато украсен часовник с кукувичка тихо отмерваше хода на времето. В къщата ухаеше на лаврово дърво и може би на студения чай с прясна мента, който го очакваше. Пърл беше изумен… по-точно казано, зашеметен; никога не беше стъпвал в подобна къща и сега вече беше абсолютно убеден, че Лъденмиър е мошеник — просто нямаше как да е иначе, за да си позволи подобен живот.
— Представям си, че и в Шривпорт е същото — подхвърли Джейн, като спря пред отворената двойна врата, която водеше към друга стая отдясно.
— Аз ѝ казах, че си от Шривпорт, Джон — намеси се Лъденмиър може би твърде бързо. — Но не исках да я отегчавам с деловите подробности.
— Съпругът ми смята, че нямам достатъчно способности, за да разбера неговите дела. Много ми се иска да видя как би се справил той с делата на домакинството и децата, поне за няколко дни. Мейвис, ще вземеш ли шапката на нашия гост?
От един коридор до стълбището беше изникнала чернокожа прислужница.
— Джон, искаш ли да си свалиш сакото и вратовръзката, за да ти е по-удобно? В този дом не държим на официалностите.
Пърл подаде бомбето си на прислужницата.
— Ще остана със сакото и вратовръзката, благодаря.
По някаква причина се чувстваше по-комфортно в пълния си детективски костюм.
— Не става дума за официалности — добави той. — Просто предпочитам така.
— Чудесно, разбира се. Заповядай, в салона винаги е по-хладно.
Наистина беше така, защото на бледосиния таван бавно, но ефикасно се въртеше голям електрически вентилатор с дървени перки. Стените бяха боядисани в бяло и покрити с етажерки, плътно населени с книги. Над бялата камина имаше огромно огледало със златна рамка; Пърл си помисли, че огледалото по някакъв начин караше както него самия, така и Лъденмиър, и жена му, и вероятно всички други, които поглеждаха в него, да изглеждат по-млади и по-елегантни, отколкото бяха в действителност; дори собственото му отражение загатваше за благороден материал, а не за истинските му корени, проядени от термити. Мебелировката в салона беше точно толкова изискана, колкото по филмите, в които богатите канеха някого от простолюдието в имението си, за да подготвят следващия обрат в сюжета; на пясъчния килим имаше стъклена масичка за кафе, а около нея бяха подредени два фотьойла със светлокафява кожена тапицерия и един бял диван, който описваше почти пълен полукръг с формите си. На Пърл веднага му се прииска да седне в едно от тези кожени кресла и когато го направи, си помисли как ще си купи нещо подобно още първия ден в мексиканския си дом. Само като си представи как седи на подобно кресло и гледа през прозореца си към сините води на залива, без никакви грижи за оцеляването си, и…
— Чай?
Джейн беше застанала до една масичка за сервиране, където напълни цяла висока чаша от сребърна кана, а сетне пусна в нея ледени кубчета от сребърната кофичка за лед, като използва дълги щипци.
— Да ти сипя ли захарен сироп в него?
— Да, моля. Съвсем малко, ако обичаш.
Когато Джейн му донесе чашата, той отбеляза:
— Имате много хубава къща.
— Благодаря ти. И на нас много ни харесва.
Тя подаде на мъжа си втората чаша студен чай, която беше донесла, а сетне се върна до масичката за сервиране, за да приготви една и за себе си.