И още как — помисли си Пърл и когато отново погледна децата, ги видя със зашити очи и зелени езици от банкноти, висящи от устата им. Внезапно го осени идея; беше толкова зашеметяваща в простотата си, че едва не го остави без дъх. Стори му се, че чу как се завъртя колелото на съдбата, но може би просто беше случаен шум от вентилатора.
— В едно и също училище ли ходят? — попита той.
— Аха. „Харингтън“.
Пърл кимна. Когато погледна децата отново, този път лицата им бяха от разложена плът, покрита с пълзящи мухи.
— Далеч ли е това училище?
Лъденмиър не отговори веднага.
— Горе-долу на три мили от тук.
Беше разбрал накъде биеше полицейският инспектор от Шривпорт. Отпи от студения си чай и сгълча малкия Джак, когато светкавично се протегна да блъсне сестра си.
В салона влезе един чернокож иконом, за да обяви, че вечерята е сервирана. Пърл проследи с поглед двете деца, докато тичаха и подскачаха към трапезарията с яростната енергия на детството.
Не се връщай с празни ръце — беше казала Джинджър.
И той си помисли: Няма.
Тринайсета глава
Казвам се Дуейн. А ти?
Къртис.
Кой си ти, моят ангел или моят демон?
Аз съм момче. Нищо повече.
Момче? Бяло момче или негро?
Чернокож съм.
Не думай. Значи си говоря с моя черен ангел. На колко си?
На единайсет.
Аз съм на шестстотин шейсет и шест. Тук вътре не ми дават да получавам писма. Получавам писма, но те ги изгарят. Виждал съм ги. Подуших дим и така разбрах, че е истина. Слушай, трябва да се махна от тук. Чуваш ли?
Да. Къде си?
В Ада. Горят писмата ми навън, в царевицата.
Аз съм в Ню Орлиънс. Ти в щата Луизиана ли си?
Много гаснеш, вече почти не те чувам.
Попитах дали си в щата Луизиана.
Тук съм, където ме доведоха. Стафорд дъвче тютюн, но аз не дъвча тютюн, от тази шибана гадост ми прилошава. Слушай… Къртис… можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Трябва да се прибера у дома, а не ме пускат.
Къде си?
Тук съм, тук. Но вече няма да им пия и проклетите хапчета. Майра си мислеше, че е мнооооого сладка, да ѝ го начукам. Но всичко се оправя с един нож. Трябва да се махна от тук и да се прибера у дома, иначе някой ще ми открадне кучето.
Девет години след този разговор наум Къртис лежеше в стаята си, нощната лампа до леглото му светеше, а книгата му „Смъртта на крал Артур“ беше до него, където я беше оставил, когато го връхлетя споменът за онзи Дуейн отпреди толкова много време. Слушаше дъжда, който почукваше по прозореца му. В далечината, над реката, глухо отекна гръмотевица. От неделя следобед валеше, с прекъсвания, а вече беше вторник вечерта, почти десет и трийсет, и гръмотевичните облаци все така прииждаха от запад. Поне жегата беше отминала, но бурята не беше много по-лека.
Именно Дуейн беше отговорил на неговото здравей, отправено онази вечер от площад „Конго“ по молба на Лейди. По време на спорадичните разговори помежду им на единайсетгодишния Къртис му се беше изяснило, че Дуейн е затворен в приют за душевноболни някъде в щата Луизиана, макар и да не знаеше на колко мили разстояние от него. Сетне Къртис постепенно разбра и това, че приютът беше по-скоро затвор за умопобъркани престъпници, а Дуейн сигурно беше зад решетките, защото редовно говореше за Майра и за ножа, и как ножът е бил сложен в ръката му от тъмното нещо, което е излязло от стената една вечер, току след вечеря.
Странно, мислеше си Къртис, как се беше случило тъй, че се беше научил да изостря и усилва слуха и гласа в главата си, като се беше вслушвал в един убиец от лудницата. Общуването им беше продължило почти цяла година, докато Къртис не беше останал с впечатлението, че Дуейн не само отказваше да си пие хапчетата, но беше започнал да проявява и насилие срещу останалите болни. Явно Дуейн вече вярваше, че „тъмното нещо“ беше дошло в болницата и се прехвърляше от човек на човек, като възнамеряваше да го убие. Скоро след това Дуейн замлъкна. Къртис така и не разбра дали някой наистина беше убил Дуейн, или докторите му бяха направили нещо; никога не разбра и името на лудницата, нито къде точно се намираше.
Но вече знаеше, че ги има. Други като него, които чуваха. Беше трудно да разбере колцина от тях се бяха побъркали от тази способност, без да знаят какво точно представлява.
Той чу как майка му се закашля в спалнята си. Скоро щеше да го повика да ѝ донесе вода. Винаги правеше така. Никой освен нея самата не знаеше доколко е болна в действителност. Тя отказваше всички предложения да отиде на лекар. Когато не я болеше гърбът, я болеше стомахът или краката, или главата — толкова силно, че не можеше да гледа. Докато слушаше тихата музика на дъжда, на Къртис му хрумна, че майка му явно нямаше корава глава като Джо Мейхю, по прякор Железния. Доколкото знаеше, историята беше истина: от една товарна платформа на кея на Хармъни стрийт беше паднало буре с катран, което беше ударило Джо Мейхю по главата, преди да му счупи рамото на три места, а сетне и две ребра. В историята се казваше — и Къртис го беше научил от хора като Принс Пюрди, след като Лейди беше събудила любопитството му за неговия баща, защото Орхидея не искаше да каже и дума за това — че докторът от болницата е рекъл, че на челото на Джо за известно време ще остане синина, но черепът му е непокътнат, и същият този доктор се беше изразил с думите „Явно има желязна глава“, откъдето беше дошъл и прякорът му. Къртис си спомняше за баща си като за едра фигура, подобна на мечка, която прекосяваше къщата им и го вдигаше с могъщите си ръце, а сетне го въртеше във въздуха, докато не му излязат звездички пред очите, и накрая го оставяше обратно на пода, нежно като целувка.