Спомняше си една неделя следобед през лятото, два месеца преди инцидента, когато татко му и майка му — по това време щастливи — го заведоха да слуша как свирят на площад „Конго“. Тримата се разхождаха през пазара, където хората продаваха сламени шапки, бастуни, тръстикови столове и други подобни, когато Къртис изведнъж вдигна очи и зърна ято птици, които излетяха от короната на един от старите дъбове. Татко му внезапно сложи огромната си ръка на рамото на Къртис и го попита с дълбокия си, гръмовен глас:
— Какъв цвят е твоята птичка?
— Сър?
— Твоята птичка. Онуй малко нещо, дето хвърчи в теб, а хората му викат душа. Какъв цвят е според теб?
— Джо!
Орхидея — толкова по-млада по онова време, толкова по-жизнена — се беше намръщила на мъжа си.
— Престани с тези глупости!
— Не са били глупости нито за татко ми, нито за неговия татко, нито за всички други татковци преди тях — отвърна Джо. — Не, мамо! Душата на всеки човек е като птичка, която иска да литне на свобода. Целият живот е в туй да освободиш крилете ѝ от всички земни тегла и всичко, дето те държи за това.
Той тропна с големия си ботуш по земята, като вдигна облак прах.
— Това са вуду приказки.
— Не са. Един християнски проповедник ми рече съвсем същото още когато бях по-млад и от Къртис. Рече, че душите на всички ни се раждат като малки птички в гнездото, без собствени шарки и цветове, и на нас се пада да им направим шарките и цветовете, така че като си отидем…
— Не е редно да говориш така пред момчето ни.
— Какво? За това, че ще си отидем? Дявол да го вземе, жено, ако след толкова ходене на черква още не е разбрал истината за живота, някой не си е свършил работата както трябва.
— Кафява като мен — рече Къртис, който беше разсъждавал по този въпрос, откакто му беше зададен, и отговорът му се струваше съвсем логичен.
— Не е задължително да е с цвета на кожата ти — отвърна му Джо. — Знаеш ли какъв цвят си мисля, че е моята? Яркочервена, с оранжеви криле. Откакто съм се родил, хубаво съм я нашарил. Е… може и да има по-тъмни петна по коремчето, но иначе… точно тъй — яркочервена, с оранжеви криле.
— Ъп-сурт — рече Орхидея.
— Чакай сега да ти кажа за птичката на майка ти — продължи Джо и намигна на своя син. — Сигурно е сива като облак, а крилете ѝ са тъмносини, почти черни, само дето има голяма жълта човка, която се отваря и сетне се затваря — щрак! — като мечи капан.
— Глупости говориш! Изобщо не съм такава! — рече Орхидея и го удари по голямото дясно рамо, но се усмихна.
— Къртис! — рече Джо шепнешком, но гласът му прогърмя като минаващ товарен влак. — Искаш ли двамата с теб да сложим малко яркочервено или оранжево, или някакъв друг цвят по крилете на майка ти, така че да се виждат отдалече?
— Да, сър — отвърна Къртис и когато вдигна ръка, ръката на татко му я очакваше.
Дъждът все така почукваше по прозореца на Къртис. Отекна гръмотевица, все така отдалеч. Къртис се зачуди какво правеха рицарите на Кръглата маса, когато ги завали дъжд в блестящите им брони; нима не откачаха от почукването на дъждовните капки по ламаринените покриви, които носеха навсякъде със себе си?
След инцидента на тялото на татко му трябваше дълго време, за да се оправи, но Джо Мейхю се превърна в мълчалив човек, за когото смехът беше непознат. Къртис си мислеше, че може би черепът му не е бил счупен, но крилете на птичката му са били прекършени. Той все пак се върна на работа след известно време, но никога повече не беше същият. По-сетне Къртис чу, че Железния Джо вече не е можел да върши и половината работа, която е вършил преди, и началникът го е преместил от доковете в склада, където да подрежда по-леките кашони и чували. Джо Мейхю се отдалечи от жена си и сина си, както и от някогашното си аз. Когато порасна, Къртис започна да си мисли, че татко му го е било срам за това, че е отслабнал — лишен от жизнените си сили от съдбата и едно паднало буре с катран.