Железния Джо започна да излиза на дълги разходки. И една вечер не се прибра у дома.
Къртис отново чу как майка му се разкашля. Скоро щеше да го повика, за да ѝ занесе чаша вода.
Буден ли си, Къртис?
Трябваха му няколко секунди, за да откъсне мислите си от себе си и да ги насочи към мястото, откъдето можеше да отговори. Радиото в главата му, както си го представяше, улавяше сигнала и на свой ред изпращаше неговия собствен сигнал.
Буден съм — рече той.
Какво правиш?
Лежа си, чета и слушам дъжда.
И тук вали — рече тя. — Какво четеш?
Една книга за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Знаеш ли ги?
Чувала съм за тях. Те са живели много отдавна, нали?
Да — отвърна той. — Много, много отдавна.
Тя замълча за известно време, а сетне го попита: По-добре ли е мистър Крейбъл?
В петък вечерта Къртис ѝ беше разказал за това, че е загинала дъщерята на мистър Крейбъл, просто защото отчаянието на Стария се беше загнездило в собствената му душа и искаше да го премести от там.
Малко по-добре — отвърна той. — Върна се на работа, но вдругиден ще отиде в Чикаго. Дадоха му двупосочен билет.
Радвам се да го чуя.
Да. Интересно, но… мистър Крейбъл почти цял живот е работил на гарата, а едва за трети път ще пътува с влак.
А ти? Имам предвид — пътувал ли си с влак?
Не — отвърна Къртис. — Не съм.
Ние сме пътували няколко пъти. Със семейството ми. Миналата година ходихме до Ню Йорк.
О. Значи сигурно съм ви носил чантите.
Отново настъпи тишина, но Къртис продължаваше да усеща нейното присъствие, подобно на слабо електрическо жужене в главата му.
Ще ме познаеш ли, ако ме видиш? — попита го тя.
А ти ще ме познаеш ли?
Не зная. Сигурно не.
И при мен е така. Значи си минала право през „Юниън Стейшън“ със семейството си, а аз дори не съм разбрал.
Луда работа — рече тя. — Да си говорим така и да се познаваме, но да не се познаваме наистина.
Със сигурност е някаква тайна — съгласи се той. — Но си е нашата тайна, нали?
Да, така е.
Къртис отново чу гръмотевицата, този път по-близо. Дали си беше тръгнала? Не, все още усещаше присъствието ѝ.
Имам и още една тайна — каза тя. — За татко ми.
Какво за него?
Той…
Тя не продължи дълго време, все едно се чудеше дали да му довери това, но Къртис беше сигурен, че ще го стори, защото в тази дъждовна нощ тя имаше нужда от някого, който да я чуе.
Той се тревожи за нещо — рече тя. — Нещо лошо. Не за пръв път го виждам да се тревожи… той често се тревожи по делови работи… но този път е друго. Казах на мама и тя ми отговори, че и тя го вижда, но било заради… ами други делови работи. Но според мен е различно, Къртис. А… има и още нещо.
Какво има?
Миналия четвъртък един приятел на татко от работата дойде на вечеря у нас. Казва се мистър Пар. И… когато мистър Хартли ни взе от училище днес… минахме с колата покрай парка… и там до бордюра беше спряна една друга кола… и когато погледнах, видях мистър Пар зад волана. А сетне мистър Пар караше след нас по целия път до дома. Когато казах на мистър Хартли за това, той ми каза, че греша. Бъркам, така ми каза. После казах и на татко и той също ми каза, че греша. Но аз знам какво видях — видях как мистър Пар караше след нас по целия път от училище до дома.
Това наистина е странно — рече Къртис. — Защо да го прави?
Не знам… но… когато казах на татко, той ми рече, че си въобразявам разни неща, а след това малко се ядоса и рече, че се чуди как така не съм видяла и Къртис да кара след нас до дома. Каза ми, че не бива да говоря така пред мама, защото тя бездруго вече се притеснява за… нали знаеш… за това нещо.