И братчето ти ли видя мистър Пар?
Не, и аз не съм му казвала нищо за това.
— Къртис?
Гласът беше на майка му — слаб, но посвоему настоятелен.
Съжалявам, че татко ти толкова се тревожи — рече Къртис. — Но всичко минава. Ще го преодолее.
Просто ми се иска да разбера защо мистър Пар ни проследи до дома. Според мен и мистър Хартли, и татко знаят, но не искат да ми кажат.
— Къртис! Донеси ми вода!
Трябва да тръгвам. Мама ме вика. Мислиш ли, че ще успееш да заспиш?
Ще се опитам… но в главата ми нещо съвсем не е наред.
— Къртис! — чу се отново, този път с нотка гняв.
Мама се ядосва — рече Къртис. — Наистина трябва да тръгвам. Не се тревожи толкова, че да не успееш да заспиш, нали утре си на училище. Хайде, лека нощ.
Ако не успея да заспя, може ли да си поговорим по-късно?
Естествено — отвърна той. — Лека нощ.
— Къртис, да не си оглушал?
Лека нощ — отвърна тя, а сетне добави: — Благодаря ти — и изчезна.
— Идвам! — провикна се Къртис към стената, която го разделяше от майка му, стана от леглото и излезе в коридора.
Зад затворената врата на стаята на Орхидея се разнесе нейният глас:
— Тази вечер ми донеси хубавата чаша!
Сетне тя се закашля още няколко пъти, за да го накара да забърза крачка.
— Добре, мамо — отвърна Къртис.
Влезе в малката кухня, светна лампата на тавана и се протегна да вземе хубавата чаша от високия рафт, където беше оставена на една подложка, изрязана от тъмносиньо кадифе. Чашата беше тежка в ръката му, а в основата беше нашарена като диамант. Когато завъртя крана, за да я напълни с вода, от тръбите се разнесе кратък, но пронизителен писък. Къртис занесе чашата с вода на майка си, която седеше в леглото, подпряна на своето гнездо от възглавници, а нощната лампа с абажура на цветя хвърляше прашна светлина, поръбена със сенки.
— Много се забави — рече Орхидея и подсмръкна. — Не ме ли чу?
Той подаде хубавата чаша на майка си, а сетне реши да отвърне:
— Говорех с някого.
— Не съм те чула на телефона.
— Не говорех по телефона.
Ръката ѝ застина, докато поднасяше хубавата чаша към устните ѝ. Сетне тя отпи глътка вода и тежко отпусна главата си обратно, все едно нейният смъртоносен враг, животът, ѝ беше нанесъл поредния си удар.
— Господи боже, смили се — рече тя. — Смили се над мен.
— Нали не си мислеше, че това е престанало?
— Не исках да знам. И сега не искам да знам.
Къртис си помисли да ѝ каже, че момичето е на десет години, баща ѝ е бизнесмен и имат шофьор на име Хартли, който кара нея и братчето ѝ на училище, така че сигурно са богати и живеят в голяма къща, но не го направи — защото нямаше да е хубаво, а майка му не искаше да знае.
— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита я той.
— Остани малко при мен — отвърна тя. — Ще го направиш ли?
Къртис кимна. Седна до леглото ѝ, на стария стол, нашарен с многобройни петна в различни нюанси на сивото, който увисна под тежестта му, колкото и да беше малка.
— Още вали — рече тя.
— Да, мамо.
— Когато вали, ми става малко тъжно. Дъждът ми звучи самотно.
Къртис запази мълчание, защото знаеше какво ще последва. Искаше да я чуе — да ѝ позволи да излее навън всичко, което държеше в себе си — ала майка му никога не беше разбирала това.
Тя отпи още една глътка и завъртя хубавата чаша между крехките си пръсти.
— Татко ти — рече тихо тя — ми предложи да се оженим под дъжда. Знаеше ли това?
Майка му го изчака да поклати глава в знак, че не знае.
— Точно така направи. Бяхме на танци и когато излязохме на улицата, започна да вали, а аз се свих до него, защото той беше… беше като някаква планина, до която можех да се скрия. О, и освен това беше добър танцьор, колкото и да беше едър. Но си спомням… как заваля… а аз се свих до него и той сведе очи към лицето ми, и ме целуна. И точно в този миг… още тогава… още преди да ми предложи, аз разбрах, че съм негова. Разбрах, че не мога да бъда на никой друг. И той ми рече следното: „Орхидея, ще ме вземеш ли за съпруг?“. Една жена никога не забравя тези думи. Някой ден и ти ще имаш възможност да ги кажеш на някое момиче. И тогава… тогава си мисля, че отново ще можем да бъдем щастливи.
— Добре, мамо — отвърна Къртис.
— Трудно е — рече Орхидея — да гледаш как някой се отдалечава от теб. Струва ми се, че… това е като малка смърт. Опитваш се да разбереш… какво можеш да направиш, за да поправиш всичко? Смееш се, когато ти се плаче, а когато погледнеш към мъжа, когото обичаш… виждаш само един призрак на неговото място в другия край на стаята. О… чу ли тази гръмотевица? Стори ми се, че прогърмя точно над нашата къща.