— Иска ми се да можех да направя нещо, за да се почувстваш по-добре, мамо — рече Къртис. — Ако ми позволиш да те заведа на…
— Никакви доктори — прекъсна го тя. — Тц. Струват прекалено много пари. Виж колко пари похарчих само, за да водя теб по доктори, и каква полза имаше?
Искаше му се да рече: Не съм виновен, че съм такъв, но… какво щяха да кажат благородните рицари на Кръглата маса, ако бяха на неговото място? Те нямаше да направят така, че едно беззащитно създание като неговата майка да изпитва още повече болка, затова той отговори:
— Мога да си позволя да платя за доктор за теб, мамо.
— Едва-едва — отвърна тя. — Господи боже, и без това едва преживяваме, а ти искаш да пръснеш още пари за някакъв доктор, от когото няма никаква полза?
Къртис нямаше какво да отговори на това, защото тя не искаше да го чуе.
— Толкова съм уморена — рече тя.
— Ще те оставям да спиш тогава.
— Още не. Още малко — рече Орхидея и сетне изпи водата, останала в хубавата чаша. — Кажи ми нещо… как го правиш… това нещо с чуването? Имам предвид… как така говориш с ума си?
Къртис се канеше да стане от мястото си, но се отпусна обратно на поскърцващия стол, защото майка му никога досега не го беше питала за това. Той помисли няколко секунди, преди да формулира отговора си:
— На работа има един друг носач… викаме му Веселяка… и той може да си сгъва езика като килим, на който човек се е подхлъзнал. На три-четири гънки. Никой друг не го може. Аз дори не мога да си представя как го прави, но на него му идва отвътре. А когато бях в пети клас… имаше едно момче на име Ноа Уолкот. Един ден на площадката го видях как хвана оса с ръка. Видяха го и сума други деца, той искаше да ни се покаже. И значи, стисна онази оса в юмрука си и я разтърси, все едно беше зарче за игра… а сетне я сложи в устата си. Но осата не го ужили. Той си отвори устата и осата излетя навън. Спомням си как ни каза, че… осите, стършелите и всичко друго, дето жили, се боят от него, никога не са го ужилвали и никога няма да го ужилят.
— А освен това — продължи Къртис — се сещам и за онзи тип на име Бюли — дето му викахме Дюли — който работеше на гарата за известно време. Нали си спомняш, че ти разказвах за него?
— Не, не си спомням.
Къртис не остана изненадан да го чуе, защото майка му никога не го слушаше.
— Ами… когато му беше ден, Бюли в девет от десет случая можеше да ти каже с какво ще бъде облечен следващият човек, който ще дойде на гарата от улицата или от пероните — да не говорим за това дали ще бъде мъж, жена или дете. Казваше например: „Следващият мъж, дето ще влезе, има жълта папийонка и носи синя риза и обувки в два цвята“, и ето го, човекът влизаше. Или пък казваше: „Идва семейство, мъжът е със сиво палто, жената е с шапка на цветя, а малкото им момченце е с бели чорапи до коленете“. И те идваха, точно такива. Но пък когато не му беше ден, Бюли сякаш дори не можеше да си върже връзките на обувките и да кара количката си по права линия. Накрая се наложи началникът да го уволни, защото Бюли започна да изпада в транс, да стои на едно място и да се взира в нищото. Не си ли спомняш, че ти разправях за това?
— Не си ми разправял — отвърна Орхидея.
— Е, може и да греша — рече той, макар и да беше сигурен, че не греши. — Искам да кажа, че… в живота има толкова много тайни, че само Добрият Отец ги знае. Ние не можем да погледнем от другата страна на воала. Така че не знам как го правя. Мога само да кажа, че се получи от само себе си.
— А другият човек, с когото си говориш… опитва ли се да го улови, или се опитва да го отхвърли?
— Тя го улавя. И ако си мислиш, че съм си намерил момиче, мога да ти кажа, че тя е на десет годинки и е бяла. От богато семейство с шофьор.
— Боже мили — промърмори Орхидея, но вече не го слушаше.
Вместо това се взираше в хубавата чаша с искрящите шарки по дъното, подобни на диаманти.
— Кристал от Уотърфорд — рече тя. — Подарък за баба ми от един цветнокож джентълмен от Англия преди много време. Моята майка ми я даде като подарък за сватбата. Затова си кръстен така… Къртис Уотърфорд. Мисля си, че има много малко като нея. Повечето от другите чаши от сервиза, от който е тази, вече са счупени и изгубени… ако не са в някой музей. Кръстих те на този кристал, защото винаги ми е изглеждал нещо красиво и рядко. Нали разбираш?