— Разбирам — отвърна Къртис.
— Е… ако белите разберат, че можеш да говориш наум с други хора… ще свършиш в някой музей — рече му Орхидея. — Ще сложат главата ти в някоя витрина, след като са ти извадили мозъка и са го нарязали на парчета, за да го изучават. Така правят белите хора. Правят всяко нещо на парчета, за да го изучават, и то си остава така.
— Ще гледам да стоя настрана от музеи — отвърна Къртис с насмешлива усмивка.
— Ако разберат за това, ще те вземат от мен. И тогава ще те загубя точно както загубих татко ти.
Орхидея си беше изпила водата; тя подаде хубавата чаша на Къртис, а той стана от мястото си, за да я вземе.
— Измий я — рече му тя. — Хубаво я изсуши и я върни на място.
— Добре, мамо.
— Но слушай сега… мисля си, че трябва да отидем във фермата. Да поживеем малко при баба и дядо. Може би да се преместим там за постоянно. Господ ми е свидетел, че никак не ми се иска да оставям тази къща, но може би е дошло времето за това.
— Според мен това е добра идея, за теб — отвърна Къртис. — Но аз не мога да замина, мамо. Обичам си работата и не мога да я оставя просто така.
— Не можеш да оставиш това, че по цял ден мъкнеш чанти?
— Аз помагам на хората — рече той. — Помагам им да стигнат от тук до там и обратно. Това ми е работата.
— Казваш го така, все едно е нещо хубаво.
— За мен е — отвърна той.
Орхидея изпусна една дълга въздишка.
— Твърдоглав — рече тя. — Точно като татко си.
— Вярвам, че това е комплимент, и ще го приема така.
— Хайде, тръгвай тогава. Няма друго.
Той се забави малко, за да оправи завивките на леглото ѝ, така че да се настани по-удобно за сън. Сетне тя внезапно го хвана за ръката и я притисна в бузата си.
— Не бях достатъчно добра с теб, синко — рече тя, а гласът я предаде за миг. — Съжалявам.
Къртис сложи ръка върху нейната.
— Няма нищо, мамо — рече нежно той. — Не се тревожи за нищо.
Тя го подържа още малко, а той се остави.
Когато го пусна, той я попита:
— Искаш ли да ти угася лампата?
— Не — отвърна тя с глас, който сякаш прозвуча някъде отдалеч, докато тя се взираше в дъжда по прозореца. — Не, ще оставя малко да ми свети.
— Добре тогава. Лека нощ.
— Лека нощ и на теб.
Тя го изчака, докато почти не излезе от стаята, преди да рече:
— Обичам те, синко. И татко ти много, много щеше да се гордее с теб.
На Къртис му трябваха няколко секунди, за да се овладее достатъчно, така че да отговори — тези думи бяха силно твърдение, когато излизаха от нейната уста.
— Благодаря ти, мамо — рече той. — И аз те обичам. И ти благодаря, че ме чу тази вечер.
— Аз имам само две уши. Главата ми не работи като твоята.
Той меко затвори вратата, изплакна хубавата чаша в кухнята и я подсуши. Сетне я върна на място на високия рафт, на подложката от тъмносиньо кадифе. Накрая се върна в стаята си и прочете още малко за рицарите от едно време, докато се ослушваше да чуе дали приятелката му няма да се появи отново, ако има нужда от него. Тя не го направи — значи поне тази нощ не се нуждаеше повече от помощта му — и най-сетне той затвори книгата си, след като беше прочел за смъртта на Херманс, крал и владетел на Червения град, и откри спокоен спътник в съня.
Четиринайсета глава
Успехът зависеше от две неща: точния момент и убедителното изпълнение.
Пърл седеше зад волана на черния форд, а по предното стъкло пръскаше дъжд от оловносивото небе. Беше паркирал до бордюра пред малкия парк на една пресечка южно от училището „Харингтън“ — точно на същото място, където беше и в понеделник, и във вторник следобед. Двигателят на форда работеше, а чистачките минаваха напред-назад по стъклото. Пърл погледна часовника си. Беше три часът и дванайсет минути. Хартли всеки момент трябваше да мине от там.
— Притесняваш ли се? — обади се Джинджър от мястото си, свита наполовина между седалката до него и пода на колата.
— Нищо ми няма — отвърна той.
Въпреки тези думи му се прииска да имаше време да изпуши една цигара; в интерес на истината, в стомаха му пърхаха няколко пеперуди, които му се искаше да задуши.
— Радвам се за теб — обади се Дони от задната седалка, където също се беше скрил в неудобна поза. — Аз всеки момент ще пукна от болки в гърба.
Пърл се обърна към Джинджър:
— Не забравяй за пистолета в…
— Жабката. Няма да забравя — отвърна тя с напрегната усмивка, но очите ѝ останаха сурово присвити. — Просто гледай да си свършиш работата, инспекторе. Всичко друго ще мине по мед и масло.