Пърл непрекъснато местеше поглед от лявото странично огледало към огледалото за обратно виждане… настрани и обратно… настрани и обратно. Лъскавите скъпи автомобили на заможните семейства, които бяха изпратили децата си в училището „Харингтън“, минаваха покрай черния форд като на високомерен парад, но все още не се виждаше и следа от дългия, червеникавокафяв олдсмобил седан на Хартли, модел 1933 година. Пърл стискаше волана с две ръце, готов да изкара форда от мястото му в мига, в който Хартли мине покрай него. Настрани… обратно… настрани… обратно.
Точният момент и убедителното изпълнение. И двете бяха негова отговорност. Вероятно им оставаха по-малко от десет минути до момента, когато играта щеше да е свършила, ако е била изиграна както трябва. Надяваше се колата да не го предаде; беше навъртял много мили с нея, докато караше до Шривпорт посред нощ в петък, за да вземе Джинджър и Дони, а след това веднага потегли обратно към Ню Орлиънс заедно с тях; какво остава за по-сетнешните му обиколки в града и до град Кенър в мочурищата покрай езерото Пончартрейн. Времето сякаш пълзеше. Той отново погледна часовника си и видя, че са изминали само няколко минути от последния път, когато беше видял стрелките… а сетне изведнъж забеляза масивната решетка на радиатора на големия олдсмобил, която се показа в страничното огледало от лявата му страна. Хартли светна фаровете на колата си. Червеникавокафявият автомобил го подмина с крайцерска скорост. Дали Нилия Лъденмиър отново погледна назад през прозореца към форда, докато минаваха покрай него? Да, точно така. Отново ли го видя? Да, отново.
Хвана ме, помисли си Пърл. Предполагаше, че го е забелязала и вчера или тази сутрин, но вече нямаше значение. Беше време за действие.
— Тръгваме — каза той.
Изчака Хартли да се отдалечи на около четири дължини разстояние, сетне потегли от бордюра и го последва, като се държеше на дистанция. През почивните дни беше убедил Лъденмиър, че е отлична идея полицейският инспектор от Шривпорт да кара след Хартли като подкрепление, докато шофьорът вози децата до училище и ги взима от там. Възникна проблемът с това как да им попречат да разберат, че ги „държат под наблюдение“ — за всеки случай, ако хората на Орси решат да опитат нещо, както обясни Пърл на Лъденмиър — така че да не опъват нервите на съпругата му; по тази причина Пърл паркираше на няколко пресечки от къщата в „Гардън Дистрикт“ сутрин и отново на няколко пресечки от училището „Харингтън“ следобед, но въпреки това момичето го беше забелязало. Това не представляваше затруднение; вече нямаше нужда да се прикриват. Но при все това… оставаше предизвикателството да убеди старото ченге със стъкленото око, защото ако той се докопаше до револвера в жабката, отвличането щеше да бъде провалено — и някой щеше да си тръгне от там с няколко дупки.
— Мамка му! — изръмжа Дони. — Кракът ми се схвана!
— Стегни се — рече му Джинджър с глас, в който нямаше нищо друго освен чист лед. — Когато спрем, трябва да си готов за действие.
— Завива надясно — съобщи Пърл.
Чистачките се мятаха напред-назад по предното стъкло, нашарено от дъжда. Той натисна газта.
— Само да не ме хване някой светофар.
Беше си го казал на глас, без да иска, и Джинджър напрегнато му отговори:
— Ако го изпуснеш от поглед, ще те изям за вечеря.
— Няма да го изпусна. Ако види, че се отдалечава прекалено много, той сам ще намали скоростта. И в понеделник, и вчера направи така. Вчера смени маршрута, но и в двата дни минахме през… дявол да го вземе!
На улицата пред колата му беше изскочило едно кафяво куче, като се беше разминало на косъм с предната броня.
— Какво става, по дяволите? — изквича Дони.
— Не се показвай — отвърна му Джинджър. — В сравнение с мен тук, все едно си в легло от памук.
— Няма нищо. Едно куче изскочи на улицата. Добре… видях го пред мен. Току-що светнаха стоповете му. Както ви разправях… и в двата дни мина покрай тези складове, така че си мисля, че и днес ще мине от там.
— По-добре да се окажеш прав, гений такъв.
Тези думи го накараха да се ядоса.
— По-добре да се окажеш пъргава, сладурче. Ако хванем зеленото на този светофар, след няколко минути ще стигнем до складовете.
Дланите му се бяха изпотили на волана, а сърцето му удряше като чук, но Пърл откри, че не изпитваше страх. Беше по-скоро развълнуван. Или дори „въодушевен“, помисли си той. Поне засега най-трудното предизвикателство в тази операция се беше оказала задачата да убеди Лъденмиър по телефона, че въпреки слуховете за пристигането на Орси в Ню Орлиънс все още не бива да се обръща към местната полиция. Имам един приятел в управлението — от няколко години е полицейски инспектор — обясни му Пърл. — Ще му кажа какво става и той ще разпита където трябва, без да вдига излишен шум. Довери ми се.