— Влизай… — започна Пърл, но гласът му го предаде, така че му се наложи да започне отначало. — Влизай на задната седалка при децата.
— По-бързо! — тросна се Джинджър.
Дони сграбчи пистолета, протегнат към него, и с накуцване заобиколи олдсмобила, за да се качи от страната на пътника, като държеше пистолета ниско до тялото си.
Пърл видя как Хартли понечи да се обърне към работника от склада, който продължаваше да си пуши цигарата в неведение за случващото се. По козирката на шофьорското му кепе почукваха дъждовни капки. Устата на мъжа потрепери, готова да се отвори. Пърл притисна револвера си още по-силно в стомаха на Хартли и се завъртя, така че да закрива склада с гърба си.
— Ще умреш за нищо — рече той, съвсем близо до лицето на Хартли. — Ще отвлечем децата, независимо дали си с тях, или не.
В отговор Хартли само го изгледа втренчено. Устата му отново потрепери и се изкриви, но когато заговори, гласът му беше равен и тих:
— Ще те пратя в Ада заради това.
— Ти си пръв — отвърна Пърл и кимна към олдсмобила.
Отново зърна Нилия, която го гледаше през стъклото с широко отворени очи. Прииска му се да види как от тези очи бликва кръв, но изражението ѝ остана спокойно, макар и озадачено — сигурно още не разбираше какво точно става.
Хартли се извърна от Пърл. Качи се на задната седалка, докато Пърл притискаше револвера си в гърба му. А когато влезе в колата, се озова срещу собствения си пистолет, насочен в лицето му от ръката на Дони Бейнс, който се беше настанил на мястото до шофьора, за да държи всички в колата на мушка. Пърл затвори вратата след Хартли и закрачи обратно към форда. Седна зад волана и потегли, а Джинджър го последва с олдсмобила.
— Хванахме ги! — изграчи Дони. — Хванахме ги, мътните ги взели!
— Отиваме да се разходим с колата, приятели — рече Джинджър. — Настанете се удобно.
Нилия и братчето ѝ бяха в училищните си униформи: тъмносини сака и бели блузки, тъмносиня пола за нея и тъмносини панталонки за него, изгладени с ръб. На джоба на гърдите на саката им беше зашит орнаментираният златен герб с бяла буква „Х“ на училището „Харингтън“. Нилия изглеждаше объркана, макар и все още да не беше изпаднала в паника, а малкият Джак се взираше с отворена уста в пистолета, който държеше младият мъж отпред, сякаш беше омагьосан от отровна змия, която поклаща главата си срещу него.
— Какво става, мистър Хартли? — попита Нилия. — Кои са тези хора? Защо беше там мистър Пар?
— Всичко ще бъде наред — отвърна Хартли.
Той отпусна грубата си ръка върху нейната по-мека ръка. Сетне втренчено изгледа мъжа с пистолета.
— Ще ви помоля да не ругаете пред децата — рече той.
За миг Дони остана като зашеметен. Сетне започна да се смее толкова силно, все едно ревеше магаре, докато Джинджър не се протегна да го плесне по коляното.
— Не се разсейвай! — нареди му тя и той млъкна.
Двете коли продължиха по пътя си, като завиха на северозапад към мочурищата покрай брега на езерото Пончартрейн.
Трета част
Вила на езерото
Петнайсета глава
Къртис носеше към пероните два скъпи наглед куфара от алигаторска кожа — багажа на млад мъж със сиво бомбе и светлокафяв шлифер — когато чу някакво мърморене. Може би само няколко думи, избърборени една след друга, така че не успя да ги различи. Не беше сигурен дали го беше чул в главата си или от другите пътници, които се качваха във влака в три и четирийсет. От локомотива съскаше пара и се чуваше дрънченето на метални машинни части, които се удрят една в друга. Сред стоманените подпорни греди на навеса над перона пърхаха гълъби. Къртис си мислеше, че като се смятат шумовете от парния двигател на локомотива, развълнуваните гласове на пътниците, движението на количките за багаж по неравната настилка на перона и трясъците от нагорещена машинария, на „Юниън Стейшън“ се събират почти всички възможни шумове на света и…
Къртис — чу той.
Беше много тихо. Като едва доловимо докосване, което веднага изчезна.
Къртис се вслуша, докато краката му автоматично го отвеждаха покрай влака към вагона на пътника, където щеше да му пожелае приятно пътуване — както му беше навик — и да предаде багажа му на носача от влака, за да продължи по своя път.